На 3 талантът му за рисуване е очевиден, на 12 отива в художественото училище във Фигуерес, а в Кадакес среща художника Рамон Пишо, който го запознава с модерната живопис. През 1917 баща му организира домашна изложба на негови рисунки с въглен, а през 19-та, в общинския театър на Фигуерес, е и първата му самостоятелна изложба. Когато през 21-ва майка му умира от рак, той е съсипан, но и това не потушава фройдисткото съперничество с бащата. През 1922 година Дали постъпва в художествената академия „Сан Фернандо” в Мадрид, пуска си дълга коса и започва да носи дрехи в стил английски денди. Рисува много, чете метафизика и опитва да зърне някъде картини в модерния кубистичен стил.
Изключен е от Академията, с обвинение в организиране на бунт, макар че нищо такова не прави. Докато е в принудителна ваканция обаче, спазва стара семейна традиция - замесва се със сепаратистка група, която се бори за независимост на Каталуния и е арестуван за кратко. След година се връща към ученето, колегите го приемат с овации и той продължава да е център на вниманието почти до края на следването, когато е изгонен втори път и завинаги. Младежът трябва да се яви на изпит по история на изкуството пред трима професори, но отказва, като заявява, че те не са достойни да го изпитват, защото тримата заедно знаят по-малко от него.
В мадридската академия Салвадор Дали усвоява до съвършенство принципите на академичната живопис. Смятате, че това не е толкова важно за един авангардист ли? Голяма грешка, особено що се отнася до сюрреализма, тоест, способността да покажеш истинската реалност, скрита някъде отвъд видимата. За да направиш това, трябва да изобразиш самата реалност и чрез странна комбинация от нейните части да търсиш ефекта на погледа отвъд. Така стоят нещата в живописта, но и в поезията, и в другите изкуства. Втората голяма придобивка на Дали от академията е приятелството му с ред творци, които стават водещи фигури в испанския и европейския авангард.
Сред тях се открояват най-много Луис Бунюел и Федерико Гарсия Лорка. С Бунюел Дали прави прочутия филм „Андалуското куче” и други проекти, но ги разделя политиката. Луис е свързан с комунистите, докато Салвадор, особено с напредването на възрастта, твърди, че става все по-консервативен католик и монархист, връща се да живее в Испания на Франко и дори има няколко лични срещи с диктатора. Скъсването с Бунюел сигурно има общо и с неимоверното его на Дали, който започва да твърди не само, че е най-великият творчески гений на света, но и че няма други, освен него. С което отблъсква от себе си всички. Третата голяма придобивка на Салвадор Дали от мадридската академия е приятелят му Лорка. Това приятелство продължава едва десетина години, защото Лорка е разстрелян в гражданската война, но дълбокото чувство остава у Дали цял живот. Често се спекулира за хомосексуалните отношения между двамата, но самият Дали отрича.
Обикновено той е откровен, дори съзнателно предизвикателен по подобни теми и не виждам защо би отричал, ако нещата се бяха случили. Така или иначе обаче, не е случайно, че има един човек на света, от когото музата на Дали, Гала, ревнува – и това е първо живият, а после и мъртвият Лорка. Още докато е в академията, Селвадор Дали има и друго изумително преживяване – среща идола си Пикасо. През 1927 той пътува до Париж със сестра си и леля си, някой го свързва с големия Пабло и когато отиват в ателието му, Дали казва: „Маестро, заради посещението си при вас отложих ходенето в Лувъра”. На което Пикасо скромно отговаря: „Правилно, младежо”. От този момент нататък двамата имат дълга и сложна връзка, основана на взаимно възхищение, съперничество и конфликти.
След като е изхвърлен от академията, Салвадор Дали се затваря в ателието и рисува много, а започва и да сътрудничи с текстове на авангардни издания. През 1928 с двама приятели публикува тъй наречения „Жълт манифест”, известен още като „Каталунски анти-артистичен манифест”. Този предизвикателен текст е смесица от дадаизъм, сюрреализъм и други, чрез което се отрича традиционното изкуство. Така че когато на следващата година Жоан Миро води Салвадор Дали в Париж и го представя в групата на сюрреалистите, семето попада на плодородна почва.
Някои и досега приемат сюрреализма само като интересно и значимо течение в изобразителното изкуство. Да, той е това, но и повече - поезия, кино, балет, музика. А още по-важното - сюрреализмът е начин на възприемане на света, начин на мислене за него и на поведение в него, неслучайно развитието му е тясно преплетено с фройдистките теории за несъзнаваното, за сънищата, за либидото, за Ерос и Танатос. Така че всички най-луди парижки глави веднага се захласват по този още по-луд от тях испанец и скоро Салвадор Дали се превръща буквално в знаме на сюрреализма. През същата 29-та година обаче се случва и друга знаменита среща в живота му - с Гала, която ще му стане съпруга, муза, интелектуален подстрекател, душевен мъчител и ще го стимулира за велики безумства.
Гала всъщност е рускинята Елена Дяконова, съпруга на поета-сюрреалист Пол Елюар. Заедно с други гости те отиват при Дали в Кадакес, но го сварват неконтактен - не комуникира с никого, защото изпада в поредица хистерични пристъпи на смях. По-късно Дали обяснява, че не може да спре да се хили, защото си представя местните жители от Кадакес как ходят с малки сови на главите си. Явно обаче щом вижда Гала, той се захласва по нейната момчешка красота и забравя за совите. Самата Гала пък още същата вечер зарязва мъжа и дъщеря си и остава завинаги при Дали. Както казва по-късно историкът на изкуството Рене Пасерон:”Тяхната любов един към друг е в пълно съответствие с главната характеристика на сюрреалистичната чувствителност”.