9
С последната, четвърта част – "Залезът на боговете", завърши представянето на монументалната тетралогия "Пръстенът на нибелунга" на Рихард Вагнер в Кралския театър "Ла Моне" в Брюксел. Огромно начинание, започнало през ноември 2023 г. Продукцията ще остане в историята на операта и с факта, че тя бе реализирана сценично от двама режисьори. Авангардният новатор Ромео Кастелучи създаде "Рейнско злато" и "Валкюра", като впоследствие, поради творчески недоразумения, бе заменен от опитния Вагнеров специалист Пиер Ауди. В неговите ръце в кратки срокове узряха постановките на "Зигфрид" и "Залезът на боговете".
"Залезът на боговете" започва с красивия акорд на пробуждането на Брюнхилде от предишната част. Близо до скалата на Зигфрид и Брюнхилде трите мъдри норни тъкат съдбата на света. Миналото, настоящето и бъдещето се преплитат в тяхното въже. Когато то внезапно се скъсва, става ясно, че упадъкът на боговете е неизбежен. Супергероят Зигфрид става жертва на интригите на зловещия Хаген. Валхала е погълната от пламъци, а Брюнхилде се принася в жертва и връща златния пръстен на дъщерите на Рейн. В последната творба на тетралогията се градят съюзи, които бързо се развалят. Магически напитки променят поведението на героите. Вълшебният шлем Тарнхелм създава болезнени недоразумения. На финала водите на Рейн поглъщат всичко и измиват мръсотията, сътворена от боговете и хората. "Залезът на боговете" изисква от слушателя значителна концентрация и издръжливост. Съботният спектакъл в Брюксел на 8 февруари заедно с двете паузи продължи шест часа и петнайсет минути.
В своята концепция Пиер Ауди прилага характерния си универсален, философски режисьорски подход. Действието не се вписва в определена историческа епоха, то може да бъде и в миналото, и в бъдещето. Ауди разказва интригата с опростени, изчистени, стилни средства. Сценографията съдържа различни по форма геометрични фигури, реквизитът е съвсем оскъден. Емоционалните преживявания на героите са подчертани най-вече чрез майсторското използване на осветлението, създадено от Валерио Тибери. Костюмите – дело на Петра Райнхард, също са безвременни и са решени в черни и бели цветове. Може би най-голямото постижение на Ауди е, че в постановката е отредено нужното пространство, в което музиката на Вагнер оживява пълнокръвно. Действието не е обременено от прекалени движения и допълнителни ефекти. Зрителят има време да се концертира напълно върху текста, музиката, лайтмотивите. Самият Вагнер казва, че в неговите музикални драми думите се носят като кораб върху море от оркестрова хармония.
Певческият екип бе много силен и включваше няколко опитни Вангерови интерпретатори. На първо място искам да отбележа участието на американеца Брайън Реджистър в ролята на Зифрид. Певецът притежава обемен, наситен героичен тенор, чийто тембър има и плътност и блясък, подкрепени от безупречна вокална техника. Тонът на Реджистър остана свеж и в голямата предсмъртна сцена Зигфрид, която бе истинска наслада за ухото на зрителя. Удивително е каква красива, благородна, внушителна музика написва Вагнер за да се сбогува със своя любим герой. В другата централна партия на Брюнхилде се изяви шведката Ингела Бримберг. Нейният пробивен, метален глас с лекота пробиваше и най-плътната оркестрова завеса. Изненадващо преди началото на трето действие бе съобщено, че сопраното е неразположена, но все пак ще продължи спектакъла. В последвалата трудна финална сцена на жертвоприношението не усетих никакъв проблем в гласа ѝ. Шведката насити сцената с голямо динамично разнообразие – от нежната, лирична линия при сбогуването със Зигфрид, до помитащите, желязно сигурни височини при разрушаването на Валхала. Басът Айн Ангер бе демоничният интригант Хаген, синът на Алберих. С високата си и едра фигура и дълбок, резониращ, тъмен глас, естонският певец създаде един наистина смразяващ злодей. Слабохарактерните, равнодушни Гунтер и Гутруне, наследници на знатния род на Гибихунг, бяха солидно интерпретирани от баритона Андрю Фостър-Уилямс и сопраното Анет Фритч. Мецосопранът Нора Губиш изпълни релефно големия монолог на Валтрауте, описващ упадъка на боговете. Солиден бе и приносът на мъжкия хор на "Моне" в голямата сцена от второ действие.
В "Залезът на боговете", както и в цялата тетралогия, най-неуморният двигател на целия проект бе невероятният френски диригент Ален Алтиноглу. При всяка негова поява маестрото бе бурно аплодиран от публиката. Със своята любов към музиката на Вагнер, харизма, неизчерпаема енергия, Алтиноглу сътвори чудеса с оркестъра на "Моне", извличайки максимума от възможностите на музикантите.
В последната част на тетралогията диригентът извайваше с голяма грижа всяка музикална фраза с широки, хубави темпа. Медните духови бяха много сигурни, щрайхът изразителен, прецизен. Особено въздействащо бе последното, трето действие със спокойната природна сцена с дъщерите на Рейн, последвана от драматичната смърт на Зигфрид, с импозантния траурен марш и величественото жертвоприношение на Брюнхилда. Гениалната творба завършва с красивия мотив на "изкуплението чрез любовта". Любовта, от която нибелунгът Алберих се отказва, за да се сдобие със златото на Рейн, от което изковава пръстен, даващ неограничена власт…
Всички участници в това невероятно музикално преживяване заслужават едно огромно "Браво!".
