7
Обредната храна е неизменна част от ритуалната система на българина. А в календара на българското село преди повече от век, храната с месо е била рядкост, общо взето 4-5 пъти в годината – Коледа, Гергьовден, Петровден, рибата за Никулден и пр. Затова пък даването на курбан се е превърнало в отличителен белег за цялата българска етническа територия, за всички български общности, където и да са те.
Традицията се е запазила най-вече за курбана, който се раздава на храмовия празник на църквите и манастирите. За разлика от курбана при мюсюлманите, при православните християни и в България, и в Северна Македония, и в някои региони на Сърбия и Северна Гърция храната не се раздава, а трябва да бъде споделена, т.е. курбанът се яде, докато хората са заедно.
"Жертвените ритуали на Балканите са още от Ранната античност, но матрицата на курбана е в ранното християнство – трапезата, която се слага след литургия и общността заедно изяжда, тази трапеза се наричала "агапия" (любов). Споделянето на храната от курбана е момент, в който и живите, и мъртвите са на общата трапеза. Жертването в чест на светеца покровител означава, че той също присъства на трапезата. И е важно, че чрез храната на едно място, "събирането" на живи и мъртви, създава една повтаряща се традиция, която се поддържа всяка следваща година" – пояснява доц. Петко Христов от Етнографския институт към БАН, който изследва традицията на курбана у нас и при българските общности зад граница.
Изследователите на курбана дори определят тази храна като част от общото причастие след службата в храма, макар този акт да не е част от църковния канон. "Събирайки се заедно, за да изядем този курбан, ние показваме, че нас още ни има и че сме общност" – обобщава ученият:
"Самото участие в ритуала и до ден-днешен показва, че ние сме част от тази локална общност, която е част от нашето село или нашето родно място. Много е интересно, че преди 200 години, когато след Кримската война много сънародници бягат в степите на днешна Южна Украйна – българите и гагаузите в Бесарабия и в Украйна и Молдова, те носят със себе си тази курбанна практика. И за разлика от всички останали православни наоколо, те продължават на храмовия празник да приготвят този курбан и да се хранят заедно. Това там се е превърнало в български маркер, т.е. тези, които правят курбан там са само българите и гагаузите."
"Курбан е названието в Стария завет за жертвата на Авраам и това е дума от езика на Христос, арамейския" – добавя доц. Петко Христов пред Радио България. Има различни начини и рецепти за приготвяне на курбана. Обикновено се жертва агне, или овца при есенните празници. Но може и да е теле при големите манастирски курбани – тази жертва е по-голяма. Правилото обаче е, че тази храна се консумира съвместно, защото курбанът е важна част от ритуалния процес.
"Това жертване е в името на светеца-покровител, в някои региони на България. Например при турлаците в Белоградчишко, Чипровско и на други места, където църковната мрежа не е била толкова добре развита в планинските райони, затова фамилиите в дадено село си разделят най-важните литургични празници от календара на зимна и лятна част – например зимен св. Никола и летен св. Никола. Всяка фамилия си е имала светец, който е покровител на семейството и дома, но и на земята, която те обработват. Там, в полето, обикновено има оброчен кръст и зимно време правят ритуала за светеца вкъщи, а лятно – правят курбан при оброчния кръст, като канят и цялото село там."
Изследователят на обредната традиция дава пример, който лично е наблюдавал, как за курбан на връх Петровски кръст, на най-високата част в Софийското поле край гр. Драгоман, се събират хора от девет села наоколо.
"А смисълът е в това, да се демонстрира и за себе си, и за останалите, тази локална идентичност с родното място – продължава доц. Христов – Това може да се види до ден днешен при напуснати села и в България, и в Северна Македония, и в Източна Сърбия – където дори когато няма нито един жител в селото, дори селото да го няма, хората се събират отново на празника на местната черква, правят събор и подготвят курбан там.
На следващия ден хората вече ги няма, но чрез традицията на курбана те показват, че още са общност, още са заедно."
Ритуалната храна не е само яденето и пиенето, смисълът е много по-дълбок, а именно как през това събиране и жертвата всяка година, отново и отново, се конструира местната общност: "Поглеждайки към календарния цикъл на предмодерното българско село, не са много поводите, при които се събират заедно фамилиите, включително тези, които са се пръснали, и курбанът е един от най-важните такива моменти" – подчертава ученият и се връща към любопитни свои наблюдения в близост до Перник (на 30-ина км югозападно от София): "Над града има две села, които са потопени под водата на язовир "Студена" – с. Крапец е потопено цялото, а на с. Попово (за кратко се наричало с. Витошко) къщите са на брега, но те са разрушени, стоят само темелите.
След 1990 г., когато се връщат отчуждените имоти на хората, местните нямат право да строят. И въпреки това, всяка година се събират там на 28 август, датата на празника Голяма Богородица по Юлиянския календар. На брега на язовира се коли курбан и всяко семейство си носи съдове, в които се отсипва от обредната храна. Хората се хранят пак като общност при останките от темелите на стария свой дом. Това се спазва от тези семейства вече почти 30 години" – разказа ни доц. Христов, който е провел наблюденията си в рамките на проекта "Диаспората в движение", финансиран от Фонда за научни изследвания към Министерството на образованието и науката.
Снимки: БТА, БГНЕС, Гергана Манчева, kostinbrod.bg, bulgarianontheroad.com, bansko.bg, архив
