Здраве и плодородие – на тях са посветени моменти от всички обреди, обичаи и празнични наричания. Народът ни спазвал и редица делнични правила и забрани. Всичко това се правело, за да бъде привлечена закрилата на добрите сили и да се избегне контакт с лошите. Тайните на лечителството познавали врачки, гледачки и „правилци”. Те се ползвали с особено уважение и дори страхопочитание сред общността. А знанията си предавали на своите деца.

Каква е природата на болестите според народната вяра?

Какви средства използвали българите, преди да се доверят на съвременната медицина?

Според народните представи болестите са невидими същества. Тяхната природа е свръхестествена, но притежават и редица човешки качества – имат предпочитания към определени храни, обичат да им се говори ласкаво и любезно. Проявяват се в женски образ. Обикновено ги описват като раздърпани, неугледни, с разрошени и немити коси. Живеят на края на света, заедно с орисниците, самодивите, русалките и змейовете. Там, „накрай света” е дворецът на Слънцето. Или земната къща на Бога. Той управлява всички тези създания, които са на прага между видимия свят и отвъдното. Болестите ходят по земята само ако Бог ги изпрати. Той им дава списъци на хора, които трябва да поразят или „затрият”. Независимо, че са под „прякото ръководство” на Божията воля, болестите често проявят човешко своенравие и раздразнителност. Тогава забравят за списъците, тръгват и морят наред.

Народът ни е утвърдил цяла система от ритуални практики, които имат силата да благоразположат, да умилостивят и отпратят надалече лошите „бабички”, „лелички” или „сестрички”, както още ги наричали. Според народната вяра Господ изпраща на хората болести заради сторените от тях грехове. Преди да влезе в някое село, болестта се превръщала във възрастна жена. Сядала до чешма, кладенец или голямо дърво и чакала да мине някой. Разговаряла с хората, разпитвала за семействата на онези, които били отбелязани в списъка. Чак след това тръгвала да си върши работата. Ако в къщата на болния я очаквала сложена трапеза и дарове, тя се „разсейвала” с тях. Медена пита (хляб, намазан с мед), вино и сол трябвало задължително да присъстват на масата. Възрастни хора разказват, че някога, при различни епидемии, във всяка къща стопанките приготвяли вечер софра с всичко необходимо. Оставяли на видно място още няколко важни неща – нова риза, корито с вода, гребен, сапун или хума. Като дойде болестта и види коритото, първо ще се измие, ще среши косата си и ще облече чистата дреха. После, като хапне добре и като си пийне вино, ще размисли и ще си отиде, без да напакости.

© Снимка: www.plevenmuseum.dir.bg

Български амулети от Х век

За предпазване от болести и други „лошавини” голяма роля има т.нар. „контактна магия”. В българската традиция е широко разпространено носенето на амулети. Приготвени от билки или различни магически вещества, те осигурявали здраве и защита от болести. Докосването до растения, метали и минерали, които имат доказани положителни качества, не само предпазва от всякакви проблеми. При продължителен контакт с лечебните предмети, техните качества се предавали и на човека, който ги носел. Хората, разпознаващи болестите, наричали гледачи и гледачки или вражалци и врачки (от „врач”, което означава лекар). В областта на лечителството имало умения и знания, които били приоритет само на жените-врачки. Те предавали тайната на лечителството на своите дъщери. Ако имали само синове, тогава обучавали първородния или този, който имал естествена дарба за лечител. Когато се обърнели към тях за помощ, врачките първо „гледали” – т. е. преценявали каква е болката, откъде или от кого е дошла. Казано на съвременен език, уточнявали диагнозата. След това решавали дали лечението е по техните сили. Ако не можели да се справят, изпращали човека при друга врачка. В случай, че били в състояние да помогнат, подбирали подходящите билки и ги приготвяли. Магия врачките използвали много рядко – само ако болестта е „изпратена” с магия. Тогава прилагали „врачуване” или „баене” – повтаряли определен брой пъти словесни формули с установен текст. Това заклинание имало за цел да прогони или поне да умилостиви болестта. А тайните думи се предавали на този, който ще наследи врачката. Словесната магия съпровождала определени действия или движения, също натоварени с магически смисъл. Баенето се прилагало според фазите на луната или движението на слънцето от изгрев към залез. За различните болести се предвиждало различно време от денонощието – например бебе, което много плаче, се лекува с баене преди изгрев. Има значение и полът на болния. На мъж баене се прави срещу понеделник или четвъртък. А на жена – срещу сряда и събота. Врачката извършвала лечебната практика на гранично място – прага на къщата, на кръстопът или на мост. Баенето правели три или девет пъти.

Ако болестта е причинена от лош дух, се лекува едновременно с баене, поливане и пиене на билкови отвари. За да бъде изгонена от тялото на болния и да не се завръща никога повече, се прибягва до още едно средство – заричане или з'арек. След като е приключено лечението с баене, поливане, къпане и пр., следва ритуалът за заричане. Стопанката на къщата меси прясна пита за болестта – обреден хляб със специална украса. Пече я под връшник (глинен съд с капак), като се старае да няма прегорели места. Намазва я с мед, слага я на масата до огнището, където поставя и чаша вино. Врачката хваща болния и го води до прага. Там той прави нисък поклон. Връщат се до огнището и врачката започва да ръси с вода главата на човека и да нарежда, обръщайки се към болестта: „Тази храна е за теб, сладка и медена. Наяж се, напий се и си ходи със здраве. А този човек (споменава името), за твое и за негово здраве, се зарича да не вкуси повече месо от коза”.... или „да не мие косата си в понеделник”, „да не работи в сряда” и пр. Заричането не бива да се нарушава под никакъв предлог, за да не се върне лошото. Храните или действията, от които трябва да се откаже болният (или болната), се определят от врачката. Никой не бива да знае преди ритуала от какво ще се лишава до края на живота си. След като приключи заричането, врачката отчупва залък хляб за болестта, друг – за болния, а останалата част от питата се споделя от всички присъствали на ритуала.

Доста по-различна била ролята на „правилците” или „правачите” – хора, които лекували счупени кости, навяхвания и контузии. Обикновено били мъже. Много рядко се срещали жени – дъщери на такива лечители. За уменията на най-изкусните сред тях се разказвали легенди. И до днес у нас все още има „правилци”, а дейността на някои от тях е призната от официалните медицински власти.