Доц. д-р Петко Христов от Института по етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН разказва:

„В традиционния народен календар на българите Димитровден и Гергьовден рамкират календарното време и делят годината на два сезона – летен и зимен, активен и неактивен. На Балканите и на Карпатите това са най-важните празници в годишния календарен цикъл. Свързани са с цялата тази аграрна култура, развивана в продължение на векове в Югоизточна Европа. Обичаите почиват на много древни предхристиянски представи, защото са свързани с основните поминъци на хората в тази част на европейския континент, особено в планинските региони. За българите и тяхната целогодишна трудова дейност Димитровден е празник с особено значение. На Гергьовден (през пролетта) стадата се изкарват нависоко в планината, а на Димитровден се прибират, за да зимуват в селата. Двата празника са свързани с цялостния жизнен и календарен цикъл. Популярни са не само сред християните, отбелязват ги и мюсюлманите. Според народните представи свети Георги и свети Димитър са братя-близнаци. Така са изобразени на много от иконите, които днес наричаме „традиционно наивно изкуство”. На тях един до друг или един срещу друг стоят Свети Георги на бял кон и Свети Димитър – на червен. Подобни изображения можем да видим на многобройни домашни икони, пред които хората са отправяли молитвите си и които са почитали.”

Доц. Христов разказва и за възпроизвеждането на традиционните представи в ранната модерна епоха:

„Знаем, че веднага след Освобождението през 1878 г. в София започва да функционира т.нар. Дюлгерска пиаца. Била е близо до известния в близкото минало Солни пазар. Там през цялата година можело да бъдат наети мъже, майстори в строителството. На практика, това са хората, построили съвременна София. Мястото става толкова популярно, че след Първата световна война два пъти годишно – след Гергьовден и след Димитровден, за около седмица-две там имало т.нар Слугински пазар. Дошли от село, за да припечелят, слугинчетата работели, докато дойде време да се задомят. Завръщайки се по родните си места, те донасяли със себе си „модерни” кулинарни рецепти, както и много новоусвоени умения за водене на домакинството, за гледане на деца и пр. Мъжкият гурбет пък бил много важен за натрупването на първоначален капитал, за да създадат свое семейство и дом, а по-късно – за осигуряване на прехраната. Особено в по-бедните планински райони. Димитровден е времето, в което семейството се събира. Където и да са, гурбетчиите непременно се прибирали, за да участват в поредицата празници. Много разкази от началото на миналия век описват очакването на гурбетчиите, ритуалите по изпращането и посрещането им. В големите гурбетчийски центрове имало определени места, от които ритуално изпращали гурбетчиите на Гергьовден и отново с тържествени ритуали ги посрещали на Димитровден. Наричаме ги „места на паметта”, запазили спомена за разделите и събиранията на семействата. Обикновено те имат много емоционални наименования – Плачи къмък, Оплачи круша, Плачливите камънье. Константин Иречек пише за т.нар. Курбет планина, която разделяла българския Шоплук, регион, от които тръгвали много гурбетчии, от сръбската област Шумадия, където те били популярни строители.  Когато изпращали своите синове и съпрузи, жените правели ритуали за успех и символична магическа протекция, защото на гурбета се гледа като на дълъг път, изпълнен с опасности, но носещ и живот. А когато се прибирали за Димитровден, посрещането им било съпроводено от голям семеен празник, на места – общоселски, с благодарствени и жертвени ритуални действия.”