…Как те мразех, ненавиждах, презирах!...

Но един ден случайно те видях в болницата на затвора - до леглото на твоя блуден син, осъден от закона, отхвърлен от обществото.

Покрит с рани и гнойни язви - изоставен, сам.

Ти припадна до него.

Със сълзи умиваше раните, целуваше прокажените черти, проклинаше земята и небето.

Тогава те разбрах, простих ти всичко и коленичих до теб.

Така завършва разказът „Жената” на Георги Стаматов. На 9 ноември 1942 г. България губи един от ярките си литературни творци – майстора на късите градски разкази, сред които „Малкият Содом”, чиито герои продават идеалите си в името на материалното благополучие, и „Паладини” – за възхода и залеза на таланта. На 9 ноември 2015 г. за Стаматов не си спомня почти никой. Популярен навремето, днес той е познат на тесен кръг български читатели и не се изучава в училище. Разковничето за това откриваме в една мисъл на друг известен, но на практика също слабо познат за широката аудитория творец от ХХ век – Атанас Далчев:

Всеки стил е един компромис между индивидуални и общоприети форми на израз. Изграден само от първите, той рискува да остане недостъпен. Ограничен само във вторите, той е вече шаблон, не стил. Случаят на Георги Стаматов е от първите. Той не се побира в традиционния изказ и структура на разказа. Излиза извън границите на общоприетото с острия си, на моменти до циничност, език, ирония към човешките недостатъци, преливаща в сарказъм, песимизъм. Роден в Тираспол, Молдова, на 25 май 1869 г. в семейство от български произход, но преместил се в България едва през 1882 г., неговият изказ до края на дните му запазва руския си напевен акцент. Особена е формата на неговия текст – почти всяко изречение се изнася на нов ред, като по този начин авторът придава допълнителна динамика на действието. Фразата му е стегната,  афористична, освободена от излишества. Разказите му са наситени с психологизъм, предаван не чрез ровене в бездната на преживяванията на героите, а чрез стегнато описание на действията им. Открито и честно, но с хапливост, подхранена от собствените му житейски несполуки, изразява отношение към заобикалящия го свят. Той назоваваше нещата и лицата с имената им и когато му паднеше случай, същото, което е казвал за едного, казваше му го в лицето, без да се нагоди с нищо. Тая добродетел го правеше опасен и нежелан, необичан събеседник на тия, на които той нямаше какво хубаво да каже, нанася щрих върху портрета на Стаматов литературният критик и съвременник на разказвача Иван Мешеков.

Съвременниците му го описват като писател, на когото никой редактор и критик не може да му предписва нито сюжети, нито мотиви, а също така да внася корекции в текстовете му.

Върху творчеството на Стаматов силно рефлектира личният му живот. Той завършва военно училище и служи като офицер, а след това следва „Право” и се отдава на съдийството, като много от темите на неговите разкази са плод на тези две поприща. За работата му като съдия, както и за личността на Стаматов черпим сведения от спомените на писателя Владимир Полянов, запазени в Златния фонд на Българското национално радио:

В града е извършено убийство. Убиецът е заловен и ще бъде съден. Съдия – Стаматов. В навечерието на делото той получава бележка. Пише му оня, чиито хора са извършили престъплението и който управлява града, коли и беси без да се съобразява със закона и градските власти. Нареждането му до съдията е да потули и прекрати делото. На другия ден в препълнената съдебна зала Стаматов не се поколебава. Той прочита на всеослушание получената предупредителна записка и дава ход на делото, макар и заплашен да бъде убит.

Друга основна тема в творчеството на Георги Стаматов са отношенията между мъжа и жената, пречупени през призмата на несполуките в неговия личен живот. Той силно преживява раздялата със съпругата си Вера, която го напуска, за да заживее с българския общественик и политик Янко Сакъзов. Всъщност, след като узнава за любовната история, Стаматов сам отвежда Вера при нейния нов избраник, но именно тя ще е онази, която в последните години от живота му ще се грижи за него. Единствената му дъщеря Дося се самоубива, а Стаматов винаги ще държи нейния портрет на масата си. На гостите си ще казва просто Това е дъщеря ми, без да навлиза в подробности. Така преминава един наситен с драматизъм личен живот, захранил ярки страници в българската литература.