Красимира Стоянова, една от най-изящните оперни диви в звездната карта на света, отново дари незабравими мигове на публиката, претъпкала зала „България” преди дни. В партньорство със Софийската филхармония и под палката на маестро Георги Димитров, чухме изключително добре подбрана програма. Прозвучаха прекрасни изпълнения на оперни арии и речитативи, а също и увертюри от световната класика.

Красимира Стоянова е световна величина във вокалното оперно изкуство. Удостоена е с най-високата титла „Камерзенгерин“ (2009), присъждана на оперни певци в Австрия. Две години по-рано, през 2007, получава наградата „Музикант на годината“ на слушателите на „Алегро виваче“ на програма „Хоризонт“ на БНР. А през 2015 г. – почетното звание „Доктор хонорис кауза" на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив, чийто възпитаник е.

Няма едно определение за вердиево сопрано... но ако имаше, това щеше да бъде Красимира Стоянова. Към тези думи на световната критика, бихме добавили, че светлината и жизнеността, които струят от нейния глас, са като водопад от редки диаманти, чиито отблясъци багрят ефира.

Специално за Радио България голямата оперна певица даде едно различно интервю, заредено с много любов, красота, духовност и мъдрост, жив документ за творческите търсения и духовните вълнения в изкуството на един голям артист. Благодаря на Националното радио за този приятелски жест. С вашата медия ме свързва прекрасно партньорство – бяха първите ѝ думи. А на въпроса за мястото на операта в нашето съвремие отговори така:

Операта не трябва да бъде смесвана с други жанрове, защото тогава ще загуби своята индивидуалност. Тя е елитарно изкуство от определен исторически момент насам. Преди 300-400 години не е имало радио, не е имало средства за масова комуникация и хората сами са се веселили. Може да се каже, че операта всъщност е прародител на радиото, „живо радио“. Днес не би трябвало да бъде елитарно изкуство, а да внушава сила и морал. Да води към размисъл, а не да поднася цинизми и да ставаме свидетели на най-различни режисьорски безизходици. Защото днес операта е „царството на режисьорите“. Те правят с нея, каквото си поискат. Навремето певецът е бил цар, заедно с диригента, често и композитор. А днес, за съжаление, не е така. Операта трябва да издига човешкия дух.

Да припомним, че своя дебют като оперна певица Красимира Стоянова прави с ролята на Джилда в операта „Риголето“ от Верди през 1995 г. в Софийската националната опера. През  1998 г. е ангажирана в състава на Щаатсопер (Виена), където и до момента е постоянен гост-солист. Пее в най-престижните оперни театри и концертни зали по света – Метрополитън и Карнеги хол в Ню Йорк, Кралската опера „Ковънт гардън“ и Роял Албърт хол в Лондон, Миланската скала, Дойче опер и Концертхаус в Берлин, Музикферайн и Концертхаус във Виена, и много др. Работи с диригентите Рикардо Мути, Зубин Мета, Жорж Претр, Сър Колин Дейвис, Марис Янсонс, Сейджи Озава, Франц Велзер-Мьост, Фабио Луизи, Даниеле Гати, Васил Казанджиев, Георги Димитров, Емил Табаков, Павел Балев, и др.

О миг спри, така красив си ти! – гласи знаменитата фраза на Гьоте. Има ли често подобни моменти Красимира Стоянова. Ето и отговора й:

Да, непрекъснато. Имам този миг, когато успея да докосна онази точка в душата, която я кара да се развълнува ... Смятам, че всеки, който по-задълбочено търси и има желание да го направи, преживява този миг. Но кой стига до съвършенство? Само Бог! Музиката е божествена. Физиците и астрономите доказват, че целият универсум е построен върху определен вид хармония с математическа логика. Не случайно имаме 7 тона, 7 цвята, седем дни в седмицата. Всичко е хармония и абсолютно съвършенство, подчинено на закона на универсума. За съжаление, ние хората сме тези, които правим анти ред и анти хармония на Земята. Правим всичко възможно да го нарушим.

До последния момент ние, хората, сме в изкушение. Но ни се дава право на изкупление и право да изчистим душите си, за да влезем в този гигантски ред, закон и универсум, където цари пълна хармония. На нас ни се дава това голямо предимство - покаянието. Цялата идея на Гьоте е вградена в образа на невинната Маргарита. До последния момент тя минава през всякакви ужаси. Била е толкова чиста, че Мефистофел казва: „Аз не мога нищо да ѝ направя“. Въпреки всичко, той успява да я изкуши. Тя прегрешава с Фауст, но любовта ѝ е чиста. До края на живота си е в искрено и дълбоко покаяние. И какво? Бог ѝ дава изкупление. Това не е ли абсолютният пример как трябва да живеем? Дори самият Фауст има момент на разкаяние, че е оставил това същество без обич, без себе си ... много голяма тема… Колкото до енергията, която получавам от родната публика, бих казала, че никой не е пророк в собствената си страна. Родната публика има повече изисквания. Човек сам към себе си има повече изисквания на родна сцена. Но, това което съм получила като отзвук от страна на публиката в България, това разбиране, тази емоционална сплав... Колкото и да ме аплодират на други места, това усещане не съм го получавала никъде другаде. Защото има някакъв друг електрод в тази сплав. Това е нашето безмълвно разбиране на душите ни. Голямо щастие.