29 октомври е денят, в който бесарабските българи отбелязват своя празник. Но като че ли по-важно от самия ден е популяризирането на това, че има и такива сънародници зад граница.

Първите българи, които се преселват в земите на историко-географската област Бесарабия през 1773г., биват поканени да напуснат силистренското село Алфатар от ген. Пьотър Румянцев, един от пълководците на руската армия по време на руско-турската война от 1768-1774 година. Целта на Русия е да укрепи крайграничните си територии с християнско население – от една страна, за да го спаси от турския ятаган, а, от друга, преследвайки свои политически и икономически интереси. След това, след всеки поход на руската армия към Босфора има такива вълни, като най-масовото преселение е в началото на 20-те години на XIX век, уточнява Райна Манджукова от Центъра на бесарабските българи в България.

Днес, по неофициални данни бесарабските българи, които обитават територия в пределите на Молдова и Украйна, са близо половин милион и се ползват със статута на малцинство. Най-важната им мисия безспорно е да опазят националната си идентичност чрез съхраняване на традициите и родния си език. Все още не са затихнали дискусиите, дали Законът за образованието, гласуван през 2017 г. в Украйна и утвърждаващ „украинския за език на образователния процес“, ще попречи на обучението по български в училищата там.

Законът не е насочен към потискането на малцинствените езици, а към укрепването на ролята и статута на украинския език като официален език на държавата и като част от националната й сигурност – категорична е Райна Манджукова. - Убедена съм, че българският език не е застрашен от законодателството, а по-скоро от това, че - ще кажа тежка дума – все по-често в български села семейства с двама родители българи говорят с децата си на руски. Това е модна тенденция, която нанася по-голяма вреда за запазването на българщината, отколкото законодателните промени.

Друг проблем, който изтъква Райна Манджукова, е свързан с обучението на бесарабските българи у нас.

Точно в момента организацията ни осъществява една от задачите, които трябва да се вършат от българската държава – заявява тя. - От 1993 г. тук пристигат млади хора, за да се обучават, но за всичките тези години държавата не си направи труда да създаде регистър и да проследи какво се случва с тях – дали остават в България, дали се връщат в страните, от които идват, дали заминават за трети страни, как се реализират. Това многократно сме го поставяли като проблем, но и до днес продължаваме да плащаме за обучението на тези деца с парите на българския данъкоплатец, без да се интересуваме къде отиват те в крайна сметка. И си го обяснявам с нехайство, както е с всичко друго по отношение на българските общности в чужбина. България и досега няма категоричен отговор каква е целта на приемането на тези деца и искаме ли те да идват или не.

С въвеждането на европейското законодателство се промени и визовият режим на пребиваване, изтъква още Райна Манджукова. Така, за да започне един бесарабски българин да учи у нас, трябва да преодолее бюрокрацията за деветдесет дни. Но само за да им бъде издадено удостоверение за пребиваване са нужни месец и половина обикаляне на институциите. Друга спънка е, че те идват непълнолетни у нас, тъй като завършват средното си образование на 17 години и нямат право на банкова сметка, а стипендиите се превеждат само по карта. С всички тези въпроси в момента се занимаваме ние, макар че държавата трябва да реши кой да бъде отговорен, казва още Райна Манджукова. Въпреки проблемите обаче бесарабските българи продължават да държат на своята идентичност.

Защото сме българи, защото така сме възпитани в нашите семейства, в нашата среда – добавя тя. – Не може да има криле човек, който няма корени. И ако ние не покажем на нашите деца, къде са корените и не им помогнем, за да ги укрепят, никой от нас няма да има бъдеще. Вярвам, че България ще пребъде, но по-добре е да я има с всички нас.

Снимки: Център на бесарабските българи в България