Лятото на 2020 светът сякаш забрави за миг пандемията и обърна взор към Ливан. Страната преживя опустошителна експлозия, а доброволци от целия свят, включително и от България се включиха в спасителните акции в помощ на хора и животни.

Ливан е само една десета от територията на България, но с население почти колкото българското – близо 7 млн. На малката си географска площ е приютил и 2 млн. сирийски и около 500 000 палестински бежанци. Между 1975 и 1990 г. преживява тежка гражданска война, периодични израелски нападения, кървави атентати... След края на войната, приключила с масирани сирийски бомардировки, Ливан сякаш поема глътка въздух и бързо тръгва към възстановяването.



Неслучайно го сравняват с птицата Феникс,която всеки път възкръсва от пепелта. И в най-трудните изпитания ливанците винаги съумяват да запазят силата на духа, усмивката си и вярата в Бога. Никога няма да ги чуете да се оплакват или да проклинат тежката си съдба. Затова и хората, успели да се докоснат до културата, живота и сърцата им, остават завинаги влюбени в духа на тази малка страна на брега на Средиземно море.

„Ливан ще е винаги в сърцето ми”, казва българката Теодора Хури, омъжена за ливанец. От 2014 тя живее в България, но не престава да мисли за Ливан и да съпреживява всяка негова болка:

„Ливанците са невероятен народ – категорична е Теодора. – Те имат широко скроени души и огромни сърца. Много са дружелюбни и гостоприемни. Когато те поканят в дома си – масата ще прелива от храна. Прекрасни хора са! Много си помагат и семействата им са много сплотени. Толкова много съм научила от тях и го предавам и на моите три дъщери и до ден днешен. Изключително много съм им благодарна. Благодаря и на съдбата, че ме срещна с моя съпруг. Цялото му семейство ме прие като една от тяхи оттогава сме в чудесни взаимоотношения.”

В разгара на лятото, на 4 август тази година, след експлозия на пристанището, Бейрут отново преживя тежки разрушения. Цели квартали бяха сринати със земята, близо 180 души загинаха, 6500 бяха ранени, а 300 000 останаха без дом. Ливанците бяха гневни, потърсиха сметка от управляващите и след масови демонстрации правителството подаде оставка.



„Чудовищно е това, което се случи - казва с болка Теодора. – Над стогодишни сгради, архитектурни паметници са сравнени със земята. Хората, които създаваха атмосферата на града вече ги няма. Нито едно човешко същество по света не заслужава подобна участ.”

И когато всичко изглежда безвъзвратно изгубено и сринато до основи, се появяват надеждата и вярата, които сплотяват отново хората. Сред пострадалите квартали е и Жемейзе, в северната част на Бейрут. Там са магазините на семейството на средната дъщеря на Теодора.

„Това, което ми казаха е, че са благодарни и щастливи, че са живи- разказва Теодора. – Наистина човешкият живот е този, който няма цена.Всичко друго - днес го има - утре го няма и обратното. Рано сутринта на следващия ден цялото семейство се организира, за да почистят магазините. Тъкмо започнали и към тях се присъединили млади хора с маски, ръкавици, метли и започнали да им помагат. Така и в целия квартал, навсякъде, където имало разрушения - групи от млади хора доброволци помагали за разчистването. "Тези деца ни върнаха надеждата - ми каза дъщеря ми- те ни върнаха куража, че не всичко е изгубено.”

Свикнали да не разчитат на държавата си, ливанците бързо се организират и си помагат помежду си. „Те имат опит от гражданската война и знаят точно как да реагират в критични ситуации”, отбелязва Теодора. Това е, което ни отличава от тях, въпреки общите ни черти като чистосърдечност и гостоприемство. А точно преживяното през войната учи ливанците на най-важните житейски уроци - да ценят живота и да му се радват.

Снимки: ЕПА/БГНЕС, личен архив