В средата на месец юни Регионалният исторически музей в Благоевград реши за пореден път да „отвори“ гардероба на старите българи и да ни покаже историята и трансформацията на една от най-характерните одежди на българката от края на XIX и началото на XX век – саята.

Изложбата "Черната сая от Горноджумайско, Трансформация и декорация" е проект с продължение, както го нарича уредникът в музея д-р Малинка Стаматова. Той започна с дефиле на традиционни саи, които са част от колекцията на музея и дарения от граждани, в което участваха студенти от катедрата по хореография на Югозападния университет. Експозицията в музея включва и видео интервюта на възрастни жени, които пазят спомена за изработването на дрехата и представлява своеобразен диалог с поколението от първата половина на XX век. Голямата цел е реализирането на документален филм, който ще направи операторът и монтажист Герасим Балабанов. И всичко започва от нея – саята.

„Черната сая е горна женска дреха, която покрива ризата. И ако трябва да бъда по-конкретна, като кройка е аналогична на ориенталския кафтан – разказва д-р Малинка Стаматова. – В нашия регион тази дреха е с дълъг ръкав, но има и вариации, в които е с къс. Любопитното е, че експонатите, които показахме в дефилето са изработени от вълна, но в по-дълбока древност е имало бяла сая - за празници и лятото - която се е правела от лен, а по-късно и от памук. Думата сая на турски означава нещо горно, например казваме „саята на обувката“ – горната част на обувката т.е. това е дреха, която е като втора кожа за човека, защото тя се е носела целогодишно в зависимост от дебелината на плата, от който е направена. Тук, в региона на Благоевград, дори и лятото се е носела вълнена сая в края на XIX и началото на XX век заради планинския климат.“

Друга важна особеност на саята от Горноджумайско (Горна Джумая е старото име на Благоевград – бел. ред.), е нейният цвят. Тя е доста тъмна в сравнение с всички червени и обагрени костюми, които сме свикнали да виждаме от други части на страната.

“Тя е много семпла по своята същност и моята хипотеза е, че нейният вид се определя от това, че в Горна Джумая е бил един турски гарнизон, който съществува до 1912 година. Жените в този край не са държали да се показват в червено“, обяснява Малинка Стаматова. Важни елементи при тази носия са черният или червен колан от вълнена тъкан. Престилката също най-често е вълнена - червена, на ивици или с многообразна тъканна орнаментика. В по-късни периоди придобива разпространение и сърмената престилка, която се използва предимно на празник. Горноджумайският празничен костюм се отличава с т. нар. мънистени колани. Те са от първите десетилетия на ХХ век — кадифена лента с бродирани растителни елементи с разноцветни мъниста и малко пафти, тип царски, поради приликата им с царска корона.

Саята като женска носия се запазва докъм средата на ХХ в., когато постепенно отстъпва на градското облекло от европейски вид. Малинка Стаматова уточнява, че във високопланинските села саята се носи до 50-те години на миналия век, след което е изместена от сукман, за който се вярва, че е заимстван от власите.

„С дефилето искахме да покажем тази трансформация на дрехата през годините. От една сая, която се затваря с престилка, през сукмана, който е далеч по-практичен и функционален в ежедневието, до превръщането й в градска рокля. Промяната в декорациите, все повечето пайети и маниста, които се използват, гайтаните. Всичко това отличава ежедневната от празничната сая. Декорацията, разбира се, е говорела за статута на самото семейство. Моята цел да покажа, че това облекло може да бъде и много стилно, а не само практично или скучно“ – обяснява Стаматова.

Видео запис от дефилето ще бъде част от изложбата през следващия месец в музея, в който може да се докоснете до историята на „втората кожа“ на жените от онова време в Югозападна България.

А още за модата на българките от началото на миналия век може да прочете ТУК.

Снимки: БНР-Благоевград