Диляна Александрова е от Харманли. Тя е една от многото  момичета и млади  жени,облечени в носиите на нашите прабаби отпреди стотина и повече години на Третия национален събор "Ангел войвода" в Араповския манастир край Асеновград. Всяка една от тях привлича погледа ти и не скриваш възхищението си  - коя от коя по-хубава и по-гиздвава, като на сгляда на хорото на селския мегдан или на пазара на някой възрожденски граде...Девойката е щастлива, че  упражнява професия, за която си е мечтала – фризьорка. За първи път преди няколко години решава да отиде на фестивала на народната носия в Жеравна, когато от майка си разбира, че в семейството й пазят сватбената женска носия на нейната баба. Диляна решава, че точно в Жеравна ще покаже тази ценна реликва, завещана й поне от две поколения преди нея.

  Тогава се запалила да търси автентична народна носия от харманлийско. След бабината сватбена носия е успяла да си намери още 3 автентични народни носии. Присъствала на разговор, когато чула, че на човек най-много му отива носията от края, в който е роден. Затова само една от носиите е северняшка, пояснява Диляна с чаровна усмивка. И признава, че мечтата й е да си намери и стара старозагорска носия. На въпроса – от къде идва това желание да не спира да търси стари женски национални костюми, отговаря простичко: „Ако човек вижда природата, ако вижда планината, ако вижда шевиците, той намира красотата  навсякъде. Ще оцени българското и ще го намери навсякъде, където иска!“

Цялата грее в старата си харманлийска носия, когато говори за причината да дойде на Националния събор „Ангел войвода“, организиран от Сдружение „Хайдути“ и община Асеновград – чувството когато  всички българи се хванат на хорото, когато народната песен идва от сърцето…

 А на въпроса ми какво ни държи на това малко, райско кътче земя, наречено България, красивата девойка отговаря: „Тук на  райското кътче България, здраво ни държат корените и вътрешното усещане от къде идваш! Да знаеш кой си, да го почувстваш…. И хорото! Не знам дали сте забелязали, когато музиката свърши, как хората още се държат за ръце?! Това е, което ни държи!“