Независима не би могла да бъде нито България, нито друга държава

На 22 септември 1908 г. за българите приключва един дългогодишен период на извоюване на Освобождението и Независимостта на страната ни, казва в интервю за Радио Варна Петко Петков, професор по нова история на България във Великотърновския университет "Св. Св. Кирил и Методий".

-  Има ли политически спекулации, свързани с 22 септември 1908 година? От часовете по история в ученическите ви години до днес, като професор по нова история, как се промени знанието за случилото се на тази дата?

-  В моето детство това беше непознат празник. Споменаваше се твърде завоалирано. Основната причина бе да не се възвеличае значението на монархията и превръщането на България от Княжество в Царство. За жалост, по-възрастната част от населението ни не знае какво точно се е случило и битуват много големи заблуждения във връзка с тази дата.

-  Коя е най-голямата заблуда?

-  Най-голямата заблуда е, че България става независима изобщо. Това е огромна заблуда. Изобщо не е вярно. Актът, с който това се случва и целият замисъл на правителството на Александър Малинов и Княз Фердинанд е да се отхвърлят конкретни зависимости, фиксирани в Берлинския договор, васалитетът от Османската империя и всички ограничения, които води тази фиксирана зависимост - те са отхвърлени, т.е. България става независима от Османската империя. А изобщо независима не би могла да бъде нито България, нито някоя друга държава.

-  В едно изречение споменахте и държавния глава, и министър-председателя. Как са успели да бъдат единни и в резултат на това успешни? Питам предвид случващото се днес между институциите, които водят студена война помежду си.

-  Добре е тези, които сега ръководят институциите да поглеждат назад в историята, защото освен кавги в нашата история е имало време, когато институциите работят много добре. Съединението и Денят на независимостта са примери за стиковане на институционалните позиции и националната енергия. Подобен пример е и връщането на южна Добруджа. Това са събитията, които показват, че когато се събере националната енергия, когато се поприберат партийните лакти, когато институциите се изпълнят със съдържание, а не с мерак и страст, нещата се случват. Разбира се, трябва да има и удобна международна ситуация.

-  А как се държи днес държавата ни на международната сцена?

-  Струва ми се, че ако държавниците ни се смятат за представители на народа си, първо трябва "да знаят и да следват народното мнение", както казваше Левски. Аз не знам някой да е питал народа през последните години той какви приоритети има по отношение на национална и на държавна политика. Ако те знаеха какви са националните въжделения на българите днес, трябваше на първо място тях да защитават. Тази опосредствана демокрация, представителната, не винаги дава точен отговор на този въпрос. Понякога нашата външна политика силно се отклонява от балансирания улей, в който би трябвало да се движи, подобаващо на държава със зависима икономика и с положение, което не й позволява да се чувства като независима държава днес.

-  А как ще коментирате държавниците ни, които с думите и делата си изглеждат като проводници на чужди интереси?

-  Ще ви дам следния пример. Автор на Манифеста за независимостта на 22 септември е Александър Малинов. Той така е написал този кратък текст, че хем да е категорично заявление за нашите желания и стремежи, хем да изразява общото народно мнение, хем да не докача никой от външните партньори, т.е. не да има непременно конфронтиране, а ясно показване, че българският държавник, който и да е той и от която и партия да е, има зад себе си гласове и интереси на много хиляди и милиони хора. Той не може да каже „Аз мисля”. Той трябва да каже „Народното ни мнение ме прати при вас”. И с всички наши партньори, дори там, където има насложени несъгласия като отношенията ни с Турция и със Северна Македония, би могло да се мисли за благоприятно развитие на отношенията по този начин – с взаимно уважение, но и с отстояване на българския интерес.