Лесна работа: Мирен живот

Преди година, в този междупразничен период, беше спокойно и очарователно.

В началото на март, когато Пижо и Пенда са се хванали за ръце с нежност и подкрепа; когато предстои денят на жените, майките и красивите букети с послания за любов и благодарност и когато повечето от нас са си набелязали един ден от месеца, за да наблюдават какво ще е времето и да разчетат знаците. Нали си спомняте онези колебания като в детска игра? Слънчев ли е денят, това е на радост и късмет, нацупи ли се времето, очакват те предизвикателства.

Само преди година беше така. Днес е много по-различно.

Този път март дойде със свито сърце и ужасени детски очи, с хора, които бягат от войната и с други, чиито сърца бият с болка и състрадание.

Този път март ни накара да се взираме повече в небето, търсейки там силата и успокоението на отминалите мирни дни.

Нежността на първите кокичета, ароматът на лалета и зюмбюли, плахите разлистени дръвчета сега изглеждат сякаш по-безпомощни и тъжни от друга пролет.

Само преди няколко месеца вървяхме по озарените коледни главни улици. Вървяхме, опиянени и очаровани от звуците и светлините на града. От онази невероятна комбинация, която сякаш делеше пространството на музикални ивици. Първо минаваш през класическата китара. Продължаваш покрай напористите ударни. На следващия ъгъл е човекът, който свири на гайда. Още по-нататък те посреща дунавско хоро, а на финала сърцераздирателен саксофон те примамва, отваря вратите на вечерта и запалва луната, за да направи света още по-романтичен и привлекателен.

Тогава една приятелка ме беше запитала какво толкова й харесвам на тази еклектика и как може да намирам всепоглъщащия и безкраен шум за неустоим и прекрасен.

Казах й това, което повтарям и сега. Харесвам тази шарена топка от светлини и звуци, защото диша, пулсира, съчетава в себе си хиляди любими мелодии, цветове, вкусове, аромати, желания, настроения, послания.

Харесвам живота в нея. Целият ярък, категоричен, целеустремен, кипящ от енергия и радост живот.

И сега си давам сметка, че най-важното в него е мирът. Това ме е очаровало. Невероятна шарена топка мирен живот.

Днес е различно. Днес, когато гледаме клипчето на онези младежи, почти деца, как се пързалят, седнали върху лопата. Облечени са във военни униформи. Защитават дома си, А текстът на песента, избрана за музикален фон гласи: “Не сме ли прекалено млади за това?“.

Аз лично след този клип си представих човечеството натоварено в камион. Пътят няма изход. Камионът спира и навигацията объркано пита: „Къде се оказахме?“.

И отговор няма. Защото никой не знае отговора.

Всъщност, преди март да започне по този много различен и смразяващ начин, беше модерно да се обръщаме към знанията на авторитети в областта на личностното развитие, да очакваме от тях добре излъскани ключове към успеха, утвърдени правила как да живеем в богатство и да бъдем мотивирани.

Днес гурутата на печалбите и успеха, отстъпват крачка назад пред друга необходимост. Всеки търси спокойствие и стабилна опора.

Зная, че винаги най-подходящо и успокояващо е това, в което предпочитаме да вярваме.

Предпочитам да вярвам, че утре всички главни улици отново ще бъдат опияняващо шумни и озарени по онзи очарователен мирен начин, когато китарата и саксофонът разказват истории за любов и бъдеще, а младежите безгрижно се смеят на път към следващите щастливи изгреви.