За хората и щъркелите в село Шипот

Срещнах се с кметския наместник Лидка Кирилова в кметството, някога било читалище. Разказа ми, че е тежко да се направи кой знае какво за селото с малкото средства, които им отпускат. Кметицата обаче е амбициозна, заела се да разчиства храсталаците около пътя с помощта на хората от програмите за заетост, разчистили и около паметниците на двамата партизани от Шипот. Имат и обещанието, че тази година ще асфалтират пътя.

"Имаме пет деца от малцинствата, три от които ходят на училище в Димово, две са на детска градина. Имаме и бременна, ще си имаме бебе през лятото, прираст ще имаме. Иначе останалите са възрастни хора, сами се оправят както могат. По-млади от 65 години нямаме, с изключение на трите ромски семейства, които се заселиха тук. Нямаме си магазин, но поне хляба ни карат всяка сутрин от Димово, после го раздаваме в кметството. Хубавата новина е, че пътят, по който ни идва хлябът всеки ден ще го ремонтират"- разказа кметският наместник. И допълни, че и провизии им карат от време на време с кола, като разносна търговия.

Трудно може човек да се бори с демографския срив, особено в малките села, които бавно опустяват. Кметският наместник на Шипот Лидка Кирилова прави всичко възможно да подобри облика на селото и живота на хората. 

"По програма имам жена, на шест часа, другата ми е на четири часа към социалните- с тях работя. Викаме човек с резачка, купим му бензин, режем храсталаците, да се поизчисти малко. Всичко беше обрасло, поне главната улица разчистихме. Около паметниците на шипотските партизани също орязахме храстите. И гробището сега е почистено, няма трева"- похвали се Лидка Кирилова.  
В бившeто читалище, в което сега е кметството, някога имали библиотека и салон с голяма сцена, прожектирали филми, кипяло живот.... Макар навсякъде да се виждат следите на разрухата, кметската наместничка се старае да осигури и място, където хората да се събират по празници, макар и рядко. Направили си салон с маси и столове, дори и телевизия си имат, нищо че декодер нямат. Но когато се наложи, от вкъщи носят.

Така тече животът в малките селца от Северозапада, докато ги има... А единственото, което си пожелават, е никой повече да не умира, колкото и тъжно да звучи това....