Умеем ли да избираме лидерите си?

• play
• pause
• stop
• mute
• unmute
• max volume

/

• ''Общество'' в ''Посоките на делника''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

През годините на прехода страната ни премина през редица изпитания, на които бяхме подложени- вътрешни и външни. Обществото се раздираше от противоречия и въпреки това, трябваше да следваме избрания от нас път. Защо, обаче толкова трудно се получаваше това? Сякаш прекалено недоверчиви, българите никога не успяха да повярват докрай на своите управляващи. До скоро, думата "лидер" сякаш се свързваше само с политиката, но лидери има навсякъде около нас- във фирмата, пред блока, във футболния отбор, дори и в детската градина. Ако не чувстваме и осъзнаваме, че сме лидери от самото ни раждане, дори и без сериозни постижения в кариерата и живота, никога няма да постигнем големи успехи. Не вярваме ли достатъчно в себе си, това спира и нашето развитие. Предизвикателството на лидерството е да бъдем силни, но не и груби. Да сме учтиви, но не и слаби. Да сме самоуверени, но не и грубияни- да се замисляме дълбоко, но да не мързелуваме. Да бъдем скромни, но не и стеснителни- да сме горди, но не и арогантни. Предвид всичките тези условности- умеем ли да избираме лидерите си?

Формирането и развитието на всяка личност и на всяка човешка общност са резултат от процесите на междуличностно общуване. Комуникацията е условие, необходимост и решаващ фактор за реализацията на съвместната дейност на хората. Благодарение на нея се извършва обмен на идеи, чувства, нагласи, оценки и пр. между участниците в процеса на общуване. Без да взаимодействат помежду си, хората не биха могли да оцелеят дори и чисто биологически. В тази връзка лидерът създава около себе си усещането за спокойствие, сигурност, радост, ентусиазъм и желание за покоряване на нови върхове. Нуждае ли се на всяка цена една общност от хора от лидер, за да просперира и да върви напред? Това попитахме психолога от Видин Катя Райчева:

"Трябва да има някой, който да обединява всичките идеи. Когато имаме един екип от хора, които са с различни специалности и различни интереси, възгледи, за да направят нещо заедно, трябва да има някой, който да ги обедини. Като народопсихология, българите сме малко единаци и може би историята ни е накарала да се научим да оцеляваме индивидуално. Затова ни е трудно да се доверим и на лидер ... За да се развива една общност, трябва да се работи в екип. Не е възможно само един човек да направи нещо велико- вече го правят екипи от хора."- коментира психологът Катя Райчева: 

"Не можем да си изберем просто правилния човек, който да ни води и това е. Много сме доверчиви и не можем да оценим правилно хората- затова не си избираме подходящите лидери. Така се излъгахме и в царя и много пъти се лъжем, защото вярваме и искаме, много искаме България да върви напред и да бъдем добре като другите европейски държави, но за съжаление народът вижда по джоба си, че не вървим на добре и затова се обезвери и не отива да гласува."- коментираха видинчани.

Според една дефиниция, която дава на думата "лидер" Робин Шарма- бестселър автор с докторска степен по право и статут на водещ експерт и съветник в областта на мотивацията, лидерството и развитието на личността, лидерът е човек, който кара другите да се чувстват ценни, разбрани, подкрепени и насърчени. Лидерът е автентична личност, в чието присъствие и другите, естествено и свободно, проявяват себе си. Лидерът е спойката, която прави частите едно цяло. Лидерът е магнит, едно харизматично поле, което поглъща в себе си всичко. Лидерът създава около себе си усещането за спокойствие, сигурност, радост, ентусиазъм и желание за покоряване на нови върхове. Лидерът е пример и вдъхновение. Такива ли са нашите лидери- това попитахме социалния антрополог Харалан Александров.

"Ние нямахме опит с автентично лидерство преди началото на прехода, тъй като решенията за управлението не бяха взимани в България. Ние имахме тоталитарна партия, която контролираше всички аспекти на политическия живот и чийто решения бяха субординирани с Кремъл, тоест българското управление функционираше в режим на колониална администрация. В този смисъл обществото ни наистина нямаше опит с автентично лидерство и се налагаше да се учим отначало. Разбира се минахме през всички грешки, но въпросът е дали по- скоро сме научили нещо. Впечатленията са, че повтаряме една и съща грешка и тя е, че не толкова не се доверяваме, а се свръх доверяваме и да инвестираме в лидерството и в кандидат лидерството- нереалистични очаквания, фантазии, мечти, които разбира се ни обричат на хронично разочарование."

"В условията на много тежък конфликт се изисква понякога да се суспендират добрите практики на демокрацията. Това е точно така и в организациите и в мениджмънта. В никакъв случай не означава, че не е възможно едно добро демократично лидерство да преведе едно общество през много тежки кризи и има много примери за това в историята, при които хора, които са вярвали дълбоко в демокрацията, са се справяли по- добре отколкото тоталитарни лидери. Има ги обаче и обратните случаи, че тъкмо хора с диктаторски стил и нагласа в определени общества са успявали да влязат в ролята на трансформационни лидери и да изведат обществото си от много дълбока криза."