Андрей Врабчев: Комунизмът живее вътре в нас

Скулптурата представлява фигура от стиропор, увита в черен найлон като в саван. Има и сърп и чук, които скулпторът умишлено е скрил, за да няма прекалено плакатно изражение.

„Това е стара моя идея. Мой приятел ми каза: „Това трябва да го реализираш“ и аз реших, че форматът с този тип акции е подходящ. Оригиналният замисъл е доста по-мащабен за постоянно експониране“, каза Андрей Врабчев пред "Хоризонт".

„От една страна като автор страня от политиката, от друга страна, като личност съм ангажиран и граждански, и обществено. Въпреки че позицията ми в изкуството е да не правя политическо изкуство, въпреки че има политическото послание, специално мумията – тя е най-съдържателна като чисто концептуална и скулптурна работа“, подчерта той.

Невидимите останки от комунизма

Инсталацията не е препратка към мъртвото тяло на лидера по принцип и мумифицираното тяло на Георги  Димитров, останало в мавзолея на това място в продължение на десетилетия, категоричен е творецът. „Макар че като политическа личност не го уважавам, по никакъв начин умрял човек или личност не е обект на това“, признава той. Цялата концепция лежи върху неговото наблюдение и усещане за т.нар. преход, който продължава вече 30 години.

„Внушаването, че преход съществува означава, че той е нещо изолирано, а във времето и процесите няма статика. Както човек се ражда и остарява и всичко се променя. Опитът да се внуши, че има преход, че нещо се променя по този начин, е абсурден, тъй като това са процеси. За 90-те години се говори като за някакъв ужас на проява на демокрацията, паднал морал и т.н. Чакайте! Всички хора, активни през 90-те години, са най-истинският продукт  на комунизма. Те са оформени, възпитани, образовани от друга система“, изтъкна Врабчев.

Мумията в нас - паралели с миналото

„30 години след промените България е единствената държава, в която прокуратурата е от сталински тип. Това мумификация ли е? Отношенията между хората, в бизнеса, в ежедневието, разчитането на „наши хора“, на „вратички“ в закона – даже те не са „врати“ в закона, а начин да функционира цялата система успоредно, паралелно. Ами това беше комунизмът – там всичко беше паралелно. И това остана като култура – да прескачаш, да нямаш отговорност – тези неща останаха като напластяване. Мисленето, че държавата е вездесъща, че пари се дават за нещо, че някой може изцяло да реши един проблем. Отсъства изцяло съзнанието за личната отговорност, за ролята на индивида в това да има демокрация, да има нещо различно. Това е мумията в нас. Аз затова казвам, че нашето съзнание и нашата култура са всъщност мавзолеят на тази мумия.“