Мечта в инвалидна количка

Мечтаейки, той решава да учи мениджмънт в туризма. По време на студентски стаж във Франция обаче става тежка злополука, след която Митко е прикован в инвалидна количка. Най-далечното разстояние за него сега е от морето до планината. Но и на нея се радва от прозореца на дневния център за деца и младежи с увреждания в Банско. Мечтата му да пътешества сега е възможна само чрез интернет.

В дневният център за деца и младежи с увреждания в Банско "Здраве" всички са като едно семейство, а порасналите деца приемат това място като своето училище. Тук прекарва зимите си Димитър Стоев. Млад човек, различен от другите, защото умът и тялото му са в постоянна битка. Той обаче се чувства добре, не се оплаква:

"Сестрите ми са омъжени в този район. Една от сестрите ми спомена, че тук има дневен център, зимата може да сме тук. С децата в центъра няма скука. Разнообразие голямо, всеки ден нещо различно, все се смеем, пеем, танцуват, играят."

Вече 10 години Димитър е прикован към инвалидната си количка. "Малко тъжно звучи", признава той.

От малък Митко иска да пътува по света. Другата му страст са автомобилите.

"Съжалявам, че преди да стане този инцидент никъде не съм ходил, дори в България не съм обикалял. Все бях вглъбен в работа. Последните години работих като автомонтьор – страст."

В един момент решава, че ще стане студент и изборът му отново е свързан с туризма. Тогава се случва инцидентът.

"Записах висше – мениджмънт в хотелиерството и ресторантьорството и на един стаж във Франция, в обедната почивка с колегите отиваме на море и при скок в морето си удрям главата долу, в дъното, и ми се счупват шийни прешлени. Оттам следва пълна парализа. Една година във Франция лекуване, рехабилитация. След това се прибрах в България. В България нямаше места за хора като мен. 6-7 години си бях вкъщи – работих каквото може по движения с крака, ръце. Имахме благотворителни кампании, търсех места за лечение. 2021-ва година в Сърбия направих трансплантация на стволови клетки; с няколко месеца рехабилитация там много напреднах, но средствата свършиха."

Нищо не е по-жестоко от смазващото усещане, че си сам между четири стени, а животът в инвалидна количка е отдалечил приятелите от теб, споделя Димитър Стоев:

"Дълго време не излизах. Чувството да си сам – семейството е покрай теб, но както имах много приятели, изведнъж останаха двама-трима. Чувството е направо смазващо! Дълго време стоя на прозореца, гледам и си мисля – светът как минава, продължава, а аз стоя на едно място."

Пътешественикът Митко дори виртуално си е набелязал спирките за поредното пътуване.

"Винаги съм си мечтал за Филипините, Тайланд – природата, културата. Този район там ми е най на сърце."