Захари Карабашлиев в радиотеатъра

Предлагаме ви среднощно слушане на радиоварианта на пиесата на Захари Карабашлиев „Неделя вечер“. Режисьор – Здравко Митков. Участват артистите: Лили Маравиля, Роберт Янакиев, Мартин Гяуров, Николай Върбанов, Гергана Плетньова, Мила Банчева.

„Пиесата ми „Неделя вечер“ е пиеса за човешка криза. Дълбока и неизбежна за всеки един от нас криза, от която две семейства излизат по два различни начина. „Неделя вечер“ е фикция. Всички образи в нея са измислени. Понякога, само понякога, и то, ако сме работили достатъчно упорито, ако е налице някакъв талант, а и сме късметлии, ни се случва да се докоснем до плътни, дишащи парчета живот. От това, разбира се, работата ни като писатели не става по-лесна, напротив. 

Просто илюзията, че създаваме нещо, което наподобява "действителност", е по-силна. Ние, хората, имаме чудната способност да свързваме и организираме хаоса на информацията, която достига до нас от външния свят и да изграждаме някаква своя реалност, в която да се чувстваме по-удобно и някак защитени. В тази наша реалност имаме нужда от морални посоки – ето това там е юг /добро, това е север/зло и т.н... – и така се ориентираме. 

Това донякъде ми напомня способността на паяк, който тъче своите си мрежи – не защото няма какво друго да прави, или за да се забавлява, а защото така той се храни и възпроизвежда, така живее, така изгражда своя свят, в който да се чувства в безопасност и контрол. Моята пиеса „Неделя вечер“ поразбутва тези мрежи. Тя ги предизвиква, поставя под съмнение здравината им. „Неделя вечер“ поставя на изпитание вроденото ни чувство да съдим другите, да търсим виновника. 

В нашата природа е да намираме някой, когото да посочим с пръст, да задоволим тази изконна потребност за идентифициране и унищожаване на злодея. Но какво, ако бъркаме в присъдата си? Какво, ако злодеят е невидим? Какво, ако е химична субстанция или състояние на духа? Какво, ако злодеят е всъщност самата идея за злодей? Драматическото действие в тази пиеса не се развива линейно във времето – точно както фактите, които достигат до нас от заобикалящата ни “действителност”. 

Ние всекидневно поемаме парчета чужд свят, чужд опит, които често реконструираме, реорганизираме, пресъздаваме доколкото можем, вероятно с надеждата да намерим някакъв смисъл за самите себе си. Никоя драма обаче – писана, играна или живяна, независимо колко разтърсваща – не ни учи на нищо. Защо въпреки това продължаваме да ходим на театър? Защо се развличаме от кризите на другите? За да забравим кои сме? За да си припомним кои сме? Или, за да преоткрием отново, че сме наистина живи?“

Неделя, 20 септември, от 0.30 ч.