Великите европейци - Дж. Р. Р. Толкин, трета част

Любовта и съвместният живот на Джон Роналд Роуалд Толкин и жена му Едит Брат продължават цели 56 години. Те имат и четири деца – трима сина и дъщеря. След края на Голямата войната Толкин е демобилизиран и започва дългата си, плодотворна и любима академична кариера. Като истински достопочтен хобит той си умира да седне в кръчмата с колеги преподаватели на чаша бира и, докато дими с неразделната си лула, да обсъжда академичния живот, нови и стари книги, умни или безумни философски и житейски идеи. 

От една страна Толкин е перфектен учен, изключителен капацитет по северно-европейските езици, мислител, който постоянно търси и прави връзки от сферата на езика в сферата на мисълта и обратно. Обаче от друга страна е малко темерут, не говори отчетливо и понякога аудиторията трудно разбира казаното. Все пак това се компенсира с големия артистичен талант, който Толкин носи и демонстрира пред аудиторията. Описва се например драматичният ефект, който той постига със знаменития си превод на „Беоулф” - единствената запазена поема на варварите англо-саксонци от времето преди да се заселят на Британските острови. Десетилетия по-късно англо-американският поет Уистън Одън, пише в писмо до Толкин: „Не мисля, че някога съм ви казвал колко незабравимо впечатление остави у мен като студент вашето четене на „Беоулф”. Този глас беше гласът на Гандалф”.

Властелинът на пръстените, саундтрак, The Hornburg, 2.01.18 

Толкин започва превода на „Беоулф” през 20-те години и го завършва през 1926-та, но целият текст е публикуван за първи път далеч след смъртта му, едва през 2014-та. Въпреки това лекцията му върху този текст, озаглавена „Беоулф – чудовищата и критиците”, става основен камък за всички по-нататъшни изследвания на поемата. Това забавяне на научните публикации не е изключение в академичната кариера на писателя. Той пише малко, прецизно, обича да доизпипва нещата и не е особено плодотворен в издаването - но пък пише дълбоко. 

Все още времената са такива, че един истински професор може да си позволи подобна волност. Казват, че сега, когато дори вече и най-възвишените оксфордски среди са обърнати повече към количествените, отколкото към качествените измерения, Толкин би имал голям проблем да покрие изискванията и да остане преподавател. Това обаче е въпрос на характер и нагласа, тази педантичност по отношение специално на текстовете важи не само за академичната му работа, а и за онези книги, с които той става особено известен сред читателите. Например „Силмарилион”, която Толкин пише буквално десетилетия наред, така и не стига до печатарската преса, защото все нещо има да се изчиства или добавя, а когато я предлага на издателите, те пък не я харесват толкова, идва им много сложна. 

Чак след смъртта на писателя текстовете редактира, подрежда и издава синът му Кристофър. Изобщо, в писателските чекмеджета на Толкин очевидно цари голяма каша. Той започва, докарва донякъде и зарязва текстове, към които се връща много по-късно, преправя и нагажда към новите неща, които междувременно е написал, а има и случаи, когато една и съща история се разказва в няколко версии и никой не знае коя е истинската. Да, звучи си трудно за редактиране и подреждане. На всичкото отгоре, да не забравяме – текстовете на Толкин са пълни с думи от измислените от самия него езици, думи, понякога просто подхвърлени без обяснения или превод, оставени да се доизяснят после.

Властелинът на пръстените, саундтрак, King Of The Golden Hall, 1.27.48

Когато се спираме на темата за връзката между Толкин, езика и мисленето, трябва да се каже още нещо важно - той не използва езика и думите, просто за да разкаже дадена история, а най-често извлича самата историята от езика и думите. Дори не само отделни истории, а и цялата митология, която стои в основата на книгите му, е донякъде базирана на този подход. В това отношение Толкин е повече като скулпторът, които разсъбличат статуята от камъка, в който е обвита, а не онези, който я изгражда от пластове глина. 

Джон Роналд Толкин е лют противник на така модерния в средата на миналия век структурализъм, който твърди, че езикът е нещо студено и безстрастно, конвенция или инструмент, че е плод на случайни фактори и в звученето на думите не бива да се търси същински смисъл. Точно обратното смята Толкин, чиито подход към езика е много по-романтичен - но не по-малко успешен. Когато неговият най-близък приятел Клайв Луис пише „Хрониките на Нарния”, Толкин казва, че тази история можеше да е наистина добра, ако зад нея стоеше предварително създадена митология. Точно това прави самият той. Тогавашната публика не знае, но усеща - когато Толкин издава така успешните си книги „Хобит” и „Властелинът на пръстените”, зад тях вече стоят митовете от „Силмарилион”. Но има и още неща за светогледа на писателя, които може би ще ни помогнат да разберем книгите му по-добре. Той е католик, при това консервативен. 

През последните години от живота си например, както описва синът му Саймън, директно се противопоставя на  реформите, възприети от Втория Ватикански събор в началото на 60-те. С тях литургията трябва да се води вече на английски, но на служба в църквата Толкин демонстративно продължава да си припява химните на латински. Някои казват, че в книгите му има прекалено много магьосници и магии, за да са те книги на истински католик. Отговорът е, че няма как да има църкви и кръстове, защото събитията в тях се развиват, доколкото си спомням, около 6 хиляди години преди да започне историята на нашето човечество, каквато я познаваме от Библията. 

Други пък твърдят, че в тъканата на романите му прекалено буквално са заложени основни принципи на вярата като битката между доброто и злото да речем. На което правилният отговор е, че всъщност така стоят нещата в онзи свят, който се описва, а авторът, верен на истината, не може да ги променя в угода на този или онзи критик.

Властелинът на пръстените, саундтрак, The Breaking Of The Fellowship, 0.59.50 

Твърде сложни и интересни са и политическите възгледи на писателя Джон Роналд Роуалд Толкин. Той съчетава религиозния консерватизъм с политическо мислене, което, както сам пише през 1943-та, е по-близо до анархизма, отколкото до монархизма. Да не бъркаме нещата обаче, като казва „анархизъм”, той има предвид необходимостта да се избере индивида и малката общност пред такива образувания като Британската империя, а дори и самата Англия. Толкин иска хората да са умни като истински хобити, толкова умни, че да могат да се самоуправляват, да живеят прост живот, близко до земята и природата, без големите държави, които влачат след себе си грозния призрак на модернизацията, на металните машини, на противопоставянето и войната. 

В едно писмо от 1936 година той пише: „Политическата ситуация е ужасна…..Аз имам най-голяма симпатия към Белгия, която е около правилния размер за всяка страна. Бих искам и моята собствена страна да е ограничена от моретата на Туийд и стените на Уелс”. Това по отношение на държавите и обществата. От друга страна, Толкин е изключителен противник на тоталитарните режими - както на нацизма, така и на комунизма. Неговият антикомунизъм не се променя дори когато Британия е съюзник със Съветския съюз срещу Хитлер и, когато писателят говори за Сталин, нарича го „онзи кръвожаден стар убиец”. Толкин, за разлика от мнозина интелектуалци на епохата, в испанската гражданска война открито подкрепя Франко срещу тъй наречените „републиканци”. Прави го както заради техните комунистически възгледи, така и задето рушат църкви и убиват свещеници. 

Когато през 1938 година книгата му „Хобит” е на път да излезе в Германия, от издателството задават на Толкин важния въпрос дали произходът му е чист арийски. А той, меко казано, ги праща по дяволите. „Ако правилно разбирам, че ме питате дали имам еврейски произход – пише той в ироничното си обратно писмо до немските издатели, – ще отговоря само, че съжалявам, задето, доколкото знам, сред предците ми няма нито един от тези одарени хора”. С всичките си достойнства и противоречия на мислител и писател, през 1937 година Джон Роналд Роуалд Толкин издава „Хобит”, една история, която той първоначално разказва на децата си като приказка преди сън. 

През 54-55-та излизат и трите части на „Властелинът на пръстените”, чиито истински бум е в началото на 60-те, след като хипи-поколението се влюбва в книгата. Самият Толкин умира през 1971 на почтената възраст от 82 – млад за истински магьосник или елф, но достатъчно стар за обикновен хобит, който тръгва на своето може би последно пътешествие до там и обратно.

Властелинът на пръстените, саундтрак, Concerning Hobbits, 0.03.55