„Милото ми момченце! Ние никога няма да се отделим един от друг!” – казва Гала на Салвадор Дали между хистеричните му пристъпи от смях при първата им среща. Тя е 10 години по-възрастна от него и съвсем съзнателно поема да играе всички женски фройдистки роли едновременно. „Салвадор Дали и Гала са единствените две същества, които са в състояние с математическа точност да смиряват или стимулират моята свещена лудост” – пише в трето лице, както винаги за себе си художникът в „Тайният живот на Салвадор Дали”. Пише и много други неща.
Откровена нимфоманка, Гала хвърля Дали в центъра на поредица оргии, които не го освобождават от сексуалните му страхове и разстройства, но сякаш ги канализират, карат ги да сублимират в странна и изумителна творческа и ментална енергия. Гала го среща и разделя с хора, той я рисува постоянно и първите десетина години от връзката им се свързват с най-великия творчески период в живота на Дали. Баща му обаче изобщо не е очарован, че той живее с по-възрастна жена, нито пък от контактите му с разюздания парижки авангард.
Капката прелива, когато прочита в пресата за поредния творчески подвиг на сина си – участие в сюрреалистична изложба с уж религиозна картина, озаглавена „Свещеното сърце на Исус Христос”, съпроводена обаче с изключително провокативния надпис: „Понякога плюя за забавление върху портрета на майка си”. Този чисто естетически подход няма нищо общо с реалното отношение на Салвадор Дали към покойната му майка, но старият Дали приема нещата буквално и не издържа – прогонва сина си от семейния имот в Кадакес, заявява му, че го лишава от наследство и не иска никога вече да го види.
Дали и Гала се местят в съседното селце, Порт Лигат, където купуват имот, а Салвадор изпраща на баща си писмо, в което има пликче със сперма и кратък текст: „Връщам ти всичко, което ти дължа!”. Това е Салвадор Дали, огромният провокатор, имам чувството, че именно провокацията той възприема като основен метод на своето изкуство. Нещо повече, не говорим за една провокация, която идва и отминава, той съзнателно задълбава в провокацията или ако щете – натрупва една провокация върху друга, в опит да стигне до някакъв корен или връх на нещата.
Една от най-известните сюрреалистични картини на гения, рисувана през 1931, се нарича „Устойчивостта на паметта”. Тя представя странен пейзаж, главен елемент сред който са няколко „меки” часовници. По този повод един британски критик казва: „Меките часовници са несъзнателен символ на относителността на пространството и времето, сюрреалистична медитация за разпадането на представите ни за фиксиран космически ред”. Запитан дали наистина тази негова работа има общо с това, Салвадор Дали отговаря, че идеята за меките часовници му идва, когато в кухнята вижда кръгло парче сирене „Камамбер”, омекнало от силното слънце и почти текнало през ръба на чинията.
Провокацията е най-съществен елемент в творчеството на Дали, но това включва и всекидневния му живот, да не забравяме. Съвсем по циркаджийски той разхожда из Париж мравояд на златна верижка, мотае се, гушнал оцелота Бубу или пуска истински зверове да се мотаят между гостите на пищните му приеми. Но има и по-сериозни неща. При цялата си маниакална обсебеност от собствената си личност, Дали твърди, че никога не би купил и една своя картина.
Когато Хитлер идва на власт, той казва, че мечтае за него като жена – изявление, което докарва до бяс приятелите му сюрреалисти и те го изритват. На него не му пука и в отговор подхвърля вбесяващата истина: „Аз не съм сюрреалист, аз съм сюрреализмът!” Макар да го обвиняват за десни уклони, включително за връзките с Франко, Дали създава изумителната картина „Мека конструкция с варен боб или предчувствие за Гражданската война”.
Той я рисува няколко месеца преди началото на испанския конфликт, а по-късно, разбира се, безсрамно се хвали с това си пророчество. Ужасът, заложен в тази работа обаче, поне според мен, е много по-силен и въздействащ от плакатната конструкция в „Герника” на Пикасо. Наистина е забележително, че такива анекдоти от живота на Салвадор Дали са не измислица, а чистата истина, той просто си е такъв. Тъй като обича лукса и богатството, а и Гала има нужда от много пари, Дали печели по всевъзможни начини.
В един момент дори просто подписва 5 хиляди празни листа акварелна хартия и ги разпродава по 10 долара, заради което авторството на акварелите му и до днес е под голямо съмнение. Веднъж, вместо снопче косми от знаменитите си мустаци, продава на Йоко Оно обработена и опакована трева от градината срещу 10 хиляди долара. Просто смята Оно за вещица и не иска та да му направи зла магия – но иска парите. Особено щедър е, когато води гости на ресторант – Дали винаги черпи, като подписва чек, върху гърба на който надрасква някаква рисунка. Правилно предполага, че повечето собственици няма да осребрят чека, защото скицата е далеч по-скъпа от сметката.
В подобни екстравагантни, но често и дълбоко философски забавления, преминава дългият живот на Салвадор Дали. Втората световна война той прекарва в САЩ, а през 1949 се връща в Испания. Славата му е световна, но макар все повече хора да го смятат за клоун, на него все по-малко му пука кой какво мисли и казва. И в същото време все по-сериозни стават заниманията му - математика, геометрия и природни науки, най-вече – генетика и квантова физика.
Когато в едно телевизионно интервю през 1958 опитва да обясни на водещия връзката на странната квантова механика с любовта, живота и смъртта, водещият продължава да смята, че Дали просто пуска типичните си майтапи. Той например не може да разбере как Салвадор Дали едновременно обича смъртта, но не иска никога да умира. Разбира се, Дали знае, че артистичната му арогантност отблъсква мнозина и оставя възможност те да му го върнат тъпкано.
Той живее до 85 и накрая се разпорежда тялото му да бъде погребано под пода на музея на Салвадор Дали, изграден от самия Салвадор Дали. Така че днес наистина всеки, който не харесва мустаците, картините или идеите на каталунския гений, лесно може да го стъпче.
