В българските традиции февруари е месецът на лозарите и винарите. Началото на Малък Сечко поставя и началото на зарязването на лозовите насаждения.
Някога ритуалното отрязване на първата лозова клонка ставало на 14 февруари, когато по стар стил бил възпоменаван св. Трифон. Този ден българите нарекли “Трифон Зарезан“ – народна традиция, запазена и до наши дни. След календарната реформа, църквата чества св. Трифон на 1 февруари, тринадесет дни по-рано.Заетите професионално с производството на грозде започват първите резитби още в първите дни на февруари с убеждението, че всяко действие сега е действие с бъдеще.
„Земите, на които се намираме, са били винаги в т.нар. лозарски пояс. Тук лозата има свое естествено местообиталище и производството на вино било част от традициите на всички народи, които са преминали през тези кръстопътна територия – разказва Ивана Муржева, юрист на Националната лозаро-винарска камара и водещ на специализираното предаване „Вкусът на истината“ по програма Христо Ботев на БНР. – Традициите ни във винопроизводството датират още от времето на траките, за които то е било обредна напитка. Тракийските вина били почитани като питие, което идвало пряко от ръцете на боговете, то се отличавало и по плътност, аромат, цвят и качество“.
Виното е култура, виното e цивилизация. А лозарството е стратегически поминък, който е устойчив, дълготраен и със значение на проект в бъдещето – смята Ивана Мурджева. По думите ѝ задълбоченото изследване на лозарската територия на страната може да бъде датирано около 30-те години на ХХ век, когато започват проучвания за правилно райониране, така че България да бъде конкурентно позиционирана на световния винен пазар. Задълбочените изследвания са свързани с това правилно да се разпределят сортовете върху територията, така че да покажат най-доброто от себе си. Този тип на райониране може би не е най-модерен от днешна гледна точка, но е метод с особена грижа към това лозарството и винопроизводството да дават облика на държавата и виното да бъде продукт, който характеризира България като една добре развиваща се модерна земеделска страна.
„Ако направите карта на лозаро-винарските региони и започнете да ги посещавате, ще откриете пейзажи, които да ви отведат в различни кътчета по света на виното. Защото ние предлагаме разнообразие по отношение на релеф и структура на лозовите насаждения. Начинът, по който изглеждат избите е също много разнообразен. Всъщност двата големи лозаро-винарски района, на които е разделена страната ни, са Тракийска низина и Дунавска равнина. Но тук няма как да не споменем долината на река Струма, която ще ви изненада всеки път, когато я посещавате. В Черноморския регион пък е мястото, където можете да откриете редица бели сортове, за които вече сме позабравили. Като част от Тракийската равнина се води районът на Сакар и Странджа /Югоизточна България/, но в последните години той все повече се обособява като самостоятелен. Той ни изненадва с изключително бурно развитие и с омагьосващите си червени вина.“
Когато говорим за виното и за лозаро-винарски райони, трябва да кажем, че за виното е изключително важно човешкото присъствие – казва Ивана Мурджева и добавя:
„Това как човекът се грижи за лозята, как се грижи за опазването на района и съхраняването му, се отразява и върху виното. Една немарливост на лозето няма как да бъде прикрита с голямо старание в избата. Затова лозарите са хора, които гледат напред в бъдещето, защото знаят, че сме преходни, че ние сме тук не за да разрушим, а за да създадем нещо и виното е резултат от това. А понякога те се грижат за лозови насаждения, които са на 80 години."
Редактор: В. Николова (по интервю на Милена Воденичарова, БНР – „Хр. Ботев“)
Снимки: архив, БГНЕС, Кирил Чобанов, Pixabay
