В пъстрия зимен календар на българина има няколко празника, при които се извършва обредно пречистване с вода. На прехода между зимата и пролетта идвали огнените клади, с които българите посрещали новия годишен сезон. Празниците, съпроводени с палене на огън и прескачането му за здраве, са няколко. С установени дати са Баба Марта /на 1 март/ и Благовец /на 25 март/. Обикновено те са предшествани от обичая, наричан “Пoклади”, “Oрата кoпата”, Прошка или Сирни заговезни. Какво знаем за обичая днес, как го отбелязват съвременните българи, какъв е смисълът на символичните действия, които го съпровождат.

Точно седем седмици преди православния Великден започва най-дългият период през годината, в който християните се отказват от храни с животински произход. В навечерието на поста е последната трапеза, на която се допускат мляко, масло и всички млечни продукти /Сирни заговезни/. Според църковния канон седмица преди това се забранява месото /Месни заговезни/. Седмицата преди началото на поста. народът ни посвещавал на всичко, което ще бъде забранено до Великден. Всеки ден се правели хора, а нощем се палели огньове. Народният обичай има няколко наименования. Всички те са свързани със смисъла на празника – символичното пречистване с огън и заговяването /началото на постенето/. С огъня са свързани имената “Поклади” и “Oрата кoпата”. “Поклади” идва от “клада” – което означава трупам, паля огън. Съчките и по-големите дървесни късове за обредния огън започвали да събират още след посрещането на Васильовден /Нова година/. Ергените в селото дни наред трупали сухи пръчки, стебла от хвойна и клони от бор. Използвали леснозапалими материали, с които намазвали плетени кошери, специално подготвени факли и т.н. Според учените, църковният празник Сирни заговезни съвпада с езически обичай, изпълняван само на новолуние. За старинните огнени ритуали научаваме от църковни документи от VІІ век, които ги забраняват. Там е записано: „И нареждаме да се изостави паленето на огньовете пред собствени работилници и пред домовете на новолуние, както и да прескачат огньовете по някакъв стар обичай. И ако това се прави от духовник, да се лишава от сан, а ако е лаик, да се отлъчва.” Въпреки тази забрана, на някои места в България празникът се запазил и до наши дни.

Особено популярен е обичаят в Родопите, в Югозападна България, както и в някои селища около Стара планина и Средна гора. По тези места се палят големи огньове, а децата въртят запалени факли, наречени “оратници” – така гонят злото и зимата. Оттук и наименованието “Ората копата”. Прескачането на огъня се прави за здраве. И предпазване от змии – според народната вяра, който мине с краката си над огъня, става неуязвим за ухапванията на опасните влечуги. Любопитен е фактът, че обичаят да се прескача огъня, не е познат у източните и западните славяни. Някои изследователи предполагат, че той е наследство от по-старото население по нашите земи.

Празничната вечер на Сирница е свързана и с обредни песни и хора. В много села след запалването на огньовете, младежите започват да мятат горящи стрели в дворовете на девойката, която харесват. На сутринта момичетата броят стрелите. Която има най-много от тези “огнени предложения”, се счита за най-красива и най-желана. Момчетата изпълняват и друг обичай – докато мятат стрелите, изричат словесни формули, с които молят бащата на момичето да им разреши женитба. Някои от думите са непреводими на съвременния български език. Други са с доста “пиперлив” и дори направо неприличен смисъл. Но родителите не санкционирали това поведение. Считало се, че на този ден са позволени малко по-свободни изрази и действия. Предстоял дългият пост, през който няма да има празнични хора, нито празнични трапези /с малки изключения/. Освен това, преди да започне вечерята, се извършвало ритуалното искане на прошка. По-младите целували ръка на по-възрастните и искали опрощаване на всички по-големи или по-малки грешки, направени до момента. Само получилият опрощение можел да започне поста с “чисто сърце”.

Червен конец, сварено яйце и бяла халва – това е необходимо за най-веселия момент от трапезата на Сирни заговезни. Това го знаят у нас и децата, защото обичаят “хамкане” или “ламкане” се изпълнява и до днес. Със сигурност, халвата е по-ново явление и е навлязла сред обредните храни доста по-късно. Някога над трапезата, на една от гредите на тавана, закачвали да виси червен конец или мартеница /пресукани бял и червен конец/. На свободния му край здраво прикрепяли едно варено яйце, къс сирене и въглен. След това залюлявали конеца и той започвал да минава около всеки, седнал на трапезата. Който успее да го хване само с уста, ще бъде здрав и честит през цялата година. Обичаят свършвал със запалване на конеца – ако гори добре, реколтата ще е богата...