Изработването на съдове и предмети от глина е древен занаят. Най-старите керамични изделия, намерени по нашите земи, са от 7000 г. пр.н.е. Траки, римляни, а по-късно славяни и прабългари развивали свои техники, добавяли различни орнаменти и цветове. Съвременният българин едва ли си дава сметка колко богата история има грънчарството у нас. Част от тази история са тайнствените ритуали, старинни практики и вярвания. За някои от тях ви разказваме сега.

Според легендата, преди много, много години, пръв Свети Спиридон се опитал да направи съд от глина. Трудил се упорито, но не успял – глината отказвала да му се подчинява. Разплакал се светецът, сълзите му капнали върху глината и той разбрал, че му е нужна вода. Успял да направи съд. Опекъл го. Оттогава свети Спиридон се счита за покровител на грънчарите.

Някога грънчари имало във всяко по-голямо селище. По традиция, тънкостите на занаята се предавали от баща на син. Всеки майстор си имал свои тайни, които по правило не напускали рода. Пречистването на глината се извършвало по специални начини. Само след отстраняването на видими и невидими нечистотии, тя можела да служи на хората. Извън професионалното занимание с грънчарство, в някои райони на страната ни жените сами изработвали керамични съдове, предназначени за приготвяне на хляб. Тези съдове се наричат подница – кръгъл плитък съд, в който се поставя тестото. Захлупва се с капак, наречен връшник. Той също е от глина. В по-ново време се срещат и връщници от метал. В народните представи подницата и връшникът символизират земята и небето. Хлябът, който се пече между “земята и небето” пък е символ на живота. Подницата има магически сили. Те се определят от обреда, който съпровожда подготовката на глината и изработването й. Денят, отреден от народния календар за това е първи май. Празникът се нарича Еремия. На тази дата православната църква почита паметта на пророк Йеремия.

В навечерието на първи май се извършвал ритуал за предпазване на къщата и хората от змии и гущери – същия ритуал, който се правел и на Благовец. Другият обичай на този ден е свързан с глината, от която се прави подницата. Много рано сутринта моми и невести с песни отивали извън селото за глина. След това я слагали на купчина, добавяли вода и започвали да я газят с боси крака. Разделяли се на групи и се редували. Пеели заклинания срещу змиите. Вярвали, че това ще държи надалече от тях опасните влечуги. След като привършели с ритуала, си разделяли глината и се разотивали. Във всеки дом най-опитната домакиня изработвала нова подница.

Останалите съдове, необходими за семейството, рядко правели сами. Избирали ги на събори и панаири – от пъстрите сергии на грънчарите. Там имало всичко – гърнета, стомни за вода, паници, блюда. Дори делви за съхраняване на различни продукти, както и големи съдове за готвене. Според изследователите, по време на Второто българско царство голям връх бележи преславската декоративна керамика – ІX-X в. Носеща името на старата българска столица /Преслав/, преславската керамика се нарежда до най-добрите средновековни образци. След падането на България под османско робство, декоративната керамика запада. Запазва се само грънчарството, което осигурявало предмети за бита на българите. През Възраждането занаятът започва да се развива и разширява. Оформят се грънчарски центрове, търговията с глинени изделия се оживява. В средата на ХІХ век градовете Троян, Габрово, Разлог, село Бусинци и др. се сдобиват със заслужена слава заради майсторите, които работят там. Въпреки по-активния обмен на стоки се запазват някои регионални особености и предпочитания към цветове и техники. Боите, които използвали майсторите, били минерални – жълта,зелена, кафява, червена. А всяка задруга имала свой почерк в украсата. Тези различия са съхранени и до днес. Направените в Чипровци грънци са в преливащи се жълто и зелено. Троянските майстори шарят керамиката с кафяви и бели капки, които се “стичат” свободно по съда. В село Бусинци, където е запазена една от най-старите грънчарски работилници у нас, предпочитат жълто, зелено и червено. В много от българските градове и села и днес продължават да “пеят” грънчарски колела. Майсторите често показват произведенията си край оживени пътища. Човек не може да подмине тези “изложби на открито” – съдовете греят като истински слънца, събрали в себе си хилядолетен опит и безкрайна любов към красотата.