„Ни прела, ни тъкала...” – за плъстите

„Донка аби тъче”, изп. Дафинка Дамянова

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

„Шарен сандък”, изп. Трио „Родопея”

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Случвало ли ви се е да видите любимия си вълнен пуловер смален до неузнаваемост? Със сигурност, ако сте сбъркали да го изперете с топла вода. Третирана при висока температура, дрехата никога не се връща в предишния си вид. Способността на вълната да се степва е в основата и на най-древната технология за обработването на този естествен материал. Резултатът, който се получава, народът ни най-често нарича плъсти. В това издание на Фолкстудио ще научите интересни подробности от историята и съвременното битие на този занаят. Ще ви срещнем с Мариета Недкова – майстор на кожени изделия и плъсти.

Исторически плъстите предшестват останалите текстилни техники. От степана вълна изработвали облекла, шапки, обувки, постелки за езда, завивки и пр. Думата съществува в езика на много народи. На немски е Filz (филц), на английски – felt (фелт), на френски – feutre (фьотр). Руснаците ги наричат войлок, турците – кече. За направата на плъстени изделия не са необходими специални съоръжения. Достатъчни са сръчни ръце и топла вода. Етнологът Райко Сефтерски, който е изследвал този занаят, пише, че най-ранното писмено сведение в старобългарските писмени паметници се отнася към Х-ХІ век. А най-ранното „засвидетелствано конско стеле (постилка за езда) се вижда върху една каменна гравюра от ІХ век от Преслав, изобразяваща яздещ конник със знаме в ръка." Отново според г-н Сефтерски особено място заемали плъстените постилки за спане. Всяко момиче в чеиза си трябвало да има най-малко една такава плъст, т. е. „брачна – сватбена плъст”, върху която младоженците започвали да спят от деня на сватбата. Върху такава плъст на лицевата или опаката й страна, освен инициали, имена и дати, се срещат символични и магически изображения, явно свързани с благопожелания към брачната двойка. Такива знаци се срещат върху плъстите във всички етнографски области по най-старите екземпляри от ХVІІІ, ХІХ и ХХ век. – пише етнологът в една от своите публикации по темата.

В Азия – в Алтай, и днес произвеждат такива изделия за бита – разказва Мариета Недкова. – А в Турция все още се правят плъстени ямурлуци. При нас преди два-три века този начин за производство е изоставен. Възприета е практиката първо да се изтъче дебелият плат, а после да се занесе на тепавицата. Получава се много здрав материал, по-лек и по-лесен за поддръжка. Говори се, че прабългарите са донесли плъстите по нашите земи. Те правили „стеле"-та за подложки под седлата на конете. Под ризниците носили плъстена дреха, която изолира и донякъде предпазва от непреки попадения на стрели. И руските валенки (ботуши) са от плъст. Сигурно и други народи са произвеждали такива изделия, но текстилът е нетраен, бързо се разпада и няма запазени образци. Единствено в Алтай е открито древно погребение от 4000 г. пр. н. е. с напълно запазени плъстени изделия. Можем да си представим колко старо е това производство. Откритите в алтайската могила плъсти са с много висока художествена стойност и качество. Изобразени са обредни символи. Древните хора не са правили примитивни неща. Използвали са технологии и начини за украса, които са непознати за нас, влагали са светоусещането си, естетическото си чувство.

У нас изработвали както едноцветни, така и богато орнаментирани плъстени предмети за бита и облеклото. За цветните плъсти жените боядисвали части от вълната с естествени багрила. Поставяли я в големи глинени съдове заедно с растения, корени и пр., които използвали за оцветяване. Заливали с вода и заравяли делвите в непрегоряла тор, за да се спазва постоянна температура. След определен период от време изваждали вълната, изсушавали я и започвали да я напластяват според желанието и умението си. Последният етап при правене на плъстени постелки и килими се нарича „валяне". Подреждали едноцветни или пъстри валма от вълна най-често върху специално скован дървен одър. После напръсквали леко с метла, потопена във вода и навивали на стегнато руло. В някои райони навивали около дървено кросно. Увивали стегнато с въже, за да не се разместят пластовете и украсата (ако има такава). Заливали рулото с гореща вода и няколко души започвали да го търкалят. После отново заливали и повтаряли валянето. Процесът продължавал около 8 часа.

Баща ми Йордан Костов беше майстор кожар в Задругата на майсторите – продължава Мариета. – Имаше една плетачка – Мария Бодурова, от копривщенски род, която правеше плъстени изделия. Комбинираше ги с други техники – наплитане, макраме. Оказа се, че през 50-те години на ХХ век занаятът е напълно изоставен и практикуването му е прекратено. Баща ми се запали от нейните разкази, започна да търси етнографски материали, разкази на възрастни хора. Етнологът Райко Сефтерски му предостави своята монография за плъстите, разказа за проучванията си във всички региони на страната. Баща ми започна да трупа практически опит. Имаше и доста несполуки. Но в производството на плъсти няма отпадък – ако не се получи килим, може да стане пано и т. н. Той успя да възстанови технологията за производство на плъстени килими. Тъй като беше и художник, започна да прави живописни пана, внедри своите естетически виждания в тази старинна традиция.

Днес Мариета продължава да изработва плъстени произведения. Прави и демонстрации, обучава деца и възрастни.

Плъстите дават широко поле за творческа изява – твърди тя. – Могат да се правят декоративни пана, дрехи, обемни фигури, скулптури, пластики. Навлязла е и новата технология чрез иглонабиване. Чрез средствата за информация се популяризират нови начини. Например т. нар. нунофелтинг. При тази техника вълнен елемент се сплъстява върху текстилна основа, докато се образува компактна структура. Най-добре се получава върху естествена коприна, защото нишките имат подобна на вълната структура и се заплитат добре. Получават се интересни форми. Автор с добро въображение и вкус може да постигне много.

Както казва Мариета, произведенията от плъст са винаги уникални. За направа на шапки от филц има машини, но за килим, пано и пр. орнаменталното подреждане прави само човешката ръка – посочва тя. – Трябва да се запази българското звучене на плъстените изделия. Навлизат много технологии и какви ли не нови начини за орнаментиране. Ние трябва да правим плъстите така, че като ги види човек, да си каже – това е създадено в България.

Споделете

„Ни прела, ни тъкала...” – за плъстите

Още от категорията

Историята на древния и вечен Пловдив оживява в международен фестивал

Фестивал на лавандулата ни потапя в пасторалната красота на село Средно градище

Спасовден е сред любимите празници на българите

Българско Национално Радио