След построяването на нова къща първо се определя мястото, на което ще изградят огнището. Българите винаги го поставят в средата на пространството, което днес бихме нарекли дневна, кухня, трапезария. При издигането на древните български жилища, това било и единственото помещение, където живеели всички от семейството. Огнището поставят и „на изток слънце” (т. е. откъдето изгрява небесното светило). Понякога може да бъде и на юг, в зависимост от различни обстоятелства около строежа. Но никога на север или запад.

Изграждането на огнището също започвало с обредни действия, които да осветят мястото му. Според описанието на Димитър Маринов първо се изкопава трапчинка. С китка, увита от „всякакви магьоснически билки”, се ръси с вода. Прекадява се с палешника, след това китката се поставя в трапчинката и се покрива с плоча. Отново се прекадява, като междувременно главното обредно лице – старейшината, изричал обредни словесни формули. Така огнището вече е „основано” и на него се кладе първият огън, от комина запушва първият дим.

Вярва се, че духът на светеца-покровител на дома, наричан още стопанин, обитава около огнището. В много обичаи то замества къщата и понятието за дом. Около него се колят жертвените животни за някои обреди. Освещаването на бъдника за Бъдни вечер също се прави на огнището. Празнично пременените годежари, дошли да искат ръката на бъдещата младоженка, първо се покланят до огнището, а след това изказват почитанията си към домакините. Това прави и полазникът на Игнажден. Когато младата невеста прекрачва за пръв път прага на новия си дом, я отвеждат при огнището. Там тя разбърква символично огъня, който някой ден ще има задачата да поддържа. Същия ритуал тя е изпълнила в дома на родителите си – символично сбогуване с мястото, в което се е родила и израсла. Отново край огъня нейните дружки са поставили булото на главата й, преди да тръгне сватбената церемония. В предхристиянските времена до огнището можела да бъде извършена и самата венчавка. В народната лексика то е еквивалент на дома, семейството, родината. В песните и приказките го наричат „бащиното огнище”. Светостта на мястото пречиства дори и греха на „пристаналата мома” – тази, която е избягала при любимия си без благословията на родителите си. Ако свекърът и свекървата я изправят до огнището, значи са я приели за снаха. Минала символично през огъня, тя заемала определеното място в семейната общност.

Колаж: Яна Стаменова