Най-добрият приятел на човека: образът на кучето в традиционните представи и фолклора

Опитомени още в зората на човечеството, кучетата са сред първите домашни животни и според археологически данни присъстват в най-ранните човешки селища. В религията на прабългарите кучето е свещено животно, смятано за родов тотем. Някои изследователи предполагат, че в дванадесетгодишния прабългарски календар, подобен на китайския, е имало година на кучето. От периода на средновековието датират рисунки – графити с изображения на куче върху олтарните двери в църквите, както и върху оградите на храмове и манастири – очевидно заради ролята му на пазител.

„Рипни горе, слезни доле”, изп. Благовест Порожанов

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Дълбоката връзка между човека и кучето се обяснява в една фолклорна легенда: Когато Господ направил човека от кал, го подпрял да се суши на слънце. Минал завистливият Дявол, и като видял Божието творение, го заплюл. Случило се, че плюнката попаднала в средата на корема на човека. Щом научил от ангелите за дяволското дело, Бог заповядал да махнат плюнката и на мястото останала вдлъбнатина – така се образувал пъпът. Когато Творецът вдъхнал душа на своето създание, оживяло и малкото парченце пръст, замесена с дяволската плюнка, и от нея станало кучето. „Затова сега кучето толкова обича стопанина си, па дори и тогава, когато той го бие”, завършва легендата. С тази представа се свързва убеждението, че кучето никога не подвежда и не предава човека – оттам и изразът верен като куче.

Според друга история веднъж Господ помагал на един овчар да пасе стадото си. Дошъл вълкът, който искал да вземе данък най-хубавата овца. Господ му предложил едно слабо и болно животно, но вълкът не се съгласил и се опитал да задигне овцата. Тогава Бог създал овчарските кучета – от ръкавиците си или от две камъчета – и им заръчал да гонят вълците и да пазят стадото. Така кучето, създадено от Бога, се противопоставя на вълка като творение на Нечестивия и се утвърждава като пръв приятел, помощник и защитник на човека.

Смята се, че кучето пази имота, стоката и хората не само от хищници, но и от зли люде. Народът вярва, че то усеща кой идва в дома с добри намерения и кой иска да напакости. Срещу добрите лае малко и бързо се укротява, ала към злите се хвърля и се опитва да ги разкъса. Записани са множество разкази за конкретни случи, в които кучетата спасяват стопаните си от разбойници, дошли в къщата като гости с намерение да обират и убиват през нощта.

Освен диви зверове и лоши хора, кучето гони и злите сили, дошли от отвъдното да пакостят. Особено ценени са кучетата съботници, т.е. родените в събота, както и тези, които имат „четири очи” – две светли петна в козината над очите. Смята се, че те виждат вампири, болести и други демони и ги държат далеч от дома. Важната задача на кучето пазач намира израз в гатанката: Денем и нощем все работа има.

„Що кучета лаят”, изп. Магдалена Морарова

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Заради своето място в света на селянина кучето присъства в обреди и празници. На Бъдни вечер, както и на Гергьовден, се приготвя специален обреден хляб, наречен кошара. На него се изобразяват овчар с гега, овце и кучета. Вярва се, че хлебните топчета, които означават кучетата, предпазват и лекуват от бяс. Затова те се дават на кучетата пазачи или се запазват през година като лекарство за хора и животни. В чест на кучето е отреден специален празник – т.нар. Песи или Пъси понеделник – първият ден след Сирни Заговезни, когато започва Великият пост. Тогава на опашките на кучетата се връзват кратунки, пълни с пепел или пък се правят специални люлки, на които животните се люлеят за здраве. Този обичай, известен като люлеене, церене или тричане на кучетата, е запазен и до днес в странджанското село Бродилово, като предизвиква остри спорове между поддръжници на местната традиция и представители на природозащитни организации.

Както повечето фолклорни образи, този на кучето също е амбивалентен и включва не само положителни, но и отрицателни характеристики. Разказва се например, че вампирът и таласъмът понякога се явяват във вид на черно куче, а ако куче прескочи мъртвец, той ще се овампири. На нивото на речта кучето се явява образ на животинското, като противоположност на човешкото, оттам и многобройни изрази като: кучешки живот, кучи студ, сам като куче, да умреш като куче и др. Още по-негативни значения има образът на кучката – той се отнася към жени със зъл и подъл нрав и непристойно поведение, а епитетът кучи син се счита за сериозна обида.

На кучето се приписват и човешки качества като агресивност и гневливост. Глаголите лая и джафкам са синоними на „карам се”, „обиждам”, „търся кавга”. В тази връзка са фразите: „Джафка като пале”, „Хапят се като кучета през плет”, „Бият се за кокала”. Популярна е приказката за лакомото куче, което минавало през реката с кокал в уста. Когато съзряло отражението си във водата, то помислило, че там има друго куче с кокал по-голям от неговия. Пуснало своята плячка и се хвърлило във водата, за да отнеме кокала на събрата си. Разбира се, не успяло да улови нищо, а бързите води на реката отнесли и неговия кокал.

Споделете

Най-добрият приятел на човека: образът на кучето в традиционните представи и фолклора

Още от категорията

Фотоконкурс вдъхна живот на Пижо и Пенда

Отново е Тодоровден – празник, в който поглеждаме към лятото

Кукерски събор в Широка лъка прогонва злото и носи здраве и берекет

За обредната храна в традиционната ни култура

Българско Национално Радио