„Името ми е Гюл“ разказва за периода в края на 80-те години на миналия век, когато „се превръща в голям лукс хората да могат да се наричат със собствените си имена, да говорят на майчиния си език.“ В този смисъл това е роман за една млада жена, която се намира между две религии, култури и общества. Историята обаче не е нарисувана само в черно или бяло. Айше Шен изтъква, че не разказва турската или българската гледна точка по въпроса, а се старае да предаде универсално послание:

„За героинята ми България е обичаната ѝ родина, поради това е неправилно тя да бъде свързвана само с едната страна. Това е история на две общества, два народа и това определено не е книга, писана с националистически уклон. Смятам, че национализмът е много грешен, тъй като това означава да продължаваш грешките от миналото и поради това мисля, че е по-добре романът да се чете непредубедено“.

Затова тя се надява един ден романът да бъде преведен и да се срещне и с българските читатели. Написването на книгата е било повод разказвачката по своеобразен начин да открие България:

„Името ми е Гюл“ се превърна за мен в едно много шарено пътешествие. Разбрах, че не познавам добре България, въпреки че са съм родена в нея. Родена съм в Кърджали, посещавала съм няколко пъти София, но главната героиня в книгата „е родена“ в Разград, „учи“ във Велико Търново и после живее в Северна България, където не бях ходила.“

Така Айше Шен започва проучване на българските история и традиции. Впечатлена е от народните танци и музиката и изтъква поразителното въздействие, което разнообразието на хорáта и звукът на гайдата са ѝ направили. Народната песен, която ѝ служи като вдъхновение по време на създаването на романа, е „Калиманко Денко“.

Младата писателка не крие интереса си към нестинарските традиции, които днес са запазени само в някои села в Странджа. 

„Много бих искала в бъдеще да пътувам из България, за да разширя знанията си за българската култура. Това се случи донякъде във връзка с книгата, но искам да науча още, тъй като българската култура е наистина много богата. Най-малкото бих искала да отида в Странджа“- сподели Айше Шен в интервю за Радио България.