Йордан Славейков: Пиша, за да дам надежда на хората, че любовта винаги надделява

Йордан Славейков е театрален режисьор по образование, завършил режисура в НАТФИЗ в класа на професор Крикор Азарян. Занимава се със сценарно писане, като има две издадени книги /романът "Последна стъпка" и сборникът с разкази "Празнично семейство"/, както и няколко написани пиеси, една от които „Виктория“. Той е преподавател по творческо и драматургично писане и по актьорско майсторство на любители.

С две номинации за „Икар“ в категория „Съвременен драматургичен текст“ и „Аскеер“ за моноспектакъл, пиесата „Виктория“ е независим театрален спектакъл, направен с подкрепата на Министерството на културата.

С Йордан Славейков разговаря Светлана Вълкова:

За какво разказва „Виктория“?

Това е пиеса за любовта, липсата на такава и сблъсъците, до които води тя. За мен това е спектакъл за различните хора, за тези, които не се вписват. Виктория е една от тях. Тя е моето обяснение в любов към различните жени.

Актриси от девет различни държави на девет различни езика записаха монолози от „Виктория“, като те бяха обединени в един общ филм по време на ковид кризата. В момента пиесата се играе в София и Република Северна Македония.

Ако говорим за театър, каква е ролята на Крикор Азарян във Вашето изграждане?

Мога само да се усмихна и да кажа, че той ми е дал всичко, както на мен, така и на всичките си студенти. Всички толкова много го обичаме, че всяка година, независимо къде сме, се събираме, за да празнуваме рождения му ден. Този ден винаги е изпълнен с много лека светла тъга, много спомени и истории. Крикор ми помогна да разбера колко е голям Радичков и че Чехов е вселена.

В момента режисирате ли?

В момента не. Миналата година направих драматургична композиция по диалози от пиеси на Тенеси Уилямс и два документални спектакъла. Колебая се към коя пиеса да посегна. Текстове пиша, когато имам необходимост. Започнах да пиша пиеси, когато си дадох сметка, че не харесвам нищо, което гледам на сцена. Тогава с мой колега и приятел написахме нашата първа обща пиеса „Паякът“, която се игра десетина години на сцената на театър „Сфумато“. Тази пиеса се оказа първият и единствен български спектакъл, за който са писали New York Times и Village Voice. В момента работя върху направата на първа чернова за пълнометражен филм от сценария на монодрамата „Виктория“.

По парадокс, въпреки целия фурор около пиесата „Паякът“, през следващите пет години не получих нито едно предложение за работа. За мен да творя е потребност и ако не успея да я преобърна в нещо друго, тя се превръща в нещо зло и аз самият ставам зъл. Затова тогава започнах да пиша първия си роман „Последна стъпка“, който имаше терапевтичен ефект върху мен.

Казвате, че пишете за неща, които не Ви дават мира, не ви дават да дишате, да се храните. Така ли е?

Да, така е. Но според мен писателят пише „поради“ и „за“, които са две различни неща. Аз пиша на първо място поради себе си и за хората. В мен се борят романтик и циник, но аз вярвам през сърцето си, че няма по-голяма сила от любовта и от всички неведоми пътища на сърцето, през които ние стигаме до нея. Също така пиша, защото вярвам, че понякога смъртта надделява, но любовта винаги побеждава. Пиша, за да дам надежда на хората, че има още един свят и нищо не свършва току-така.

Как изградихте стила си и от кого се учите?

Когато бях на пет, по-голямата ми сестра ме научи да чета. Минал съм през всякакви автори и от най-ранна детска възраст обичам да чета. Може би ако пишех криминални романи, щеше да ме вдъхновява Стивън Кинг. За мен той е великолепен автор, който ми е повлиял много на начина на мислене.

Кой от съвременните български автори харесвате да четете?

Много харесвам Георги Господинов и се радвам, че имаме добри съвременни български поети, защото за мен поезията е музиката на думите. В момента чета Александър Арнаудов, Стефан Гончаров, Камелия Панайотова. Най-добрият български роман за мен е „Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков. А романът, който в последно време ми е направил най-дълбоко впечатление и за дълго време ще е така, е „Кървав меридиан“ на покойния Кормак Маккарти.

Смятате ли, че фактът, че „Времеубежище“ влезе в челната тройка на класацията „Думи на годината“, е пробив?

Няма нищо случайно в това. Аз не осъждам хората, които никога не са чели и изведнъж започват да четат Георги Господинов. Разбира се има и много „хейт“, включително и от стойностни писатели, но стойностен писател не означава стойностен човек. Според мен социалните медии са нож с две остриета.

Имате ли нещо общо със Славейковия род?

Не, баща ми се казва така. Фамилията ми е Тодоров, но когато завърших, се чудих как да подпиша дипломния си спектакъл и реших да бъде с бащиното ми име.

Цялото интервю на Светлана Вълкова с Йордан Славейков чуйте в прикачения звуков файл: