Чудовищната команда на Тери Пратчет

На 12 март 2015 г. се разделихме завинаги със сър Тери Пратчет – авторът, сътворил един от най-магичните светове. Светът на Диска широко отвори вратите си за него и вероятно му е отредил почетно място, точно до сър Самюел Ваймс. Не, Тери Пратчет не умря, а ръка за ръка с Жътваря замина на ново пътуване. На нас ни остави своята мъдрост, неподвластна на нищо друго, освен на магията, която самият той създаваше в книгите си.

И така, поемете дъх и да тръгваме на война! Някъде по границата между вечните врагове Борогравия и Злобения се лее кръв като за последно, макар вече никой да не помни откога и защо. Толкова отдавна е така, че дори няма значение поводът, което не е причина съществуването на обикновените хора да бъде лишено от всички онези мънички неща, придаващи му смисъл. Например от любовта към семейството и желанието да те оставят на мира да си живееш мирно и тихо.

Романът "Чудовищна команда" е част от поредицата "Светът на Диска". Още с първите си няколко страници той ни отвежда в една абсурдна пародия на живота в армията, но пародия толкова близка до реалността, че чак е малко зловещо.

Сър Самюел Ваймс вече не е част от Нощната стража на Анкх-Морпорк. След брака си с господарката на Борогравия е влязъл в сложната роля на херцог в един труден за страната момент на кръвопролитна война, в която никой не е наясно кое как се случва и кой какво прави.

В същото време там някъде, в селската гостоприемница "Херцогинята", Поли Пъркс има своите си грижи. Брат ѝ е изчезнал, докато е воювал някъде по фронтовете на вечно раздираната от военни конфликти Борогравия и Поли не вижда друг начин да го открие, освен на свой ред да го последва и да стане част от армията. Част от армия, в която поне на теория никога не е стъпвал женски крак, макар всички да сме наясно, че в повечето случаи практиката разбива на пух и прах теорията. С други думи, Поли много спешно трябва да стане момче и да изглежда достатъчно достоверно, за да я наемат.

С отрязана коса и с няколко чорапа пъхнати на точните места в панталона, тя се явява пред наборната комисия в лицето на грубоватия дебелак ефрейтор Страпи и кандидатства за място в борогравската армия. И я наемат. То така или иначе хора почти не са останали, а войната като цяло не върви на добре и положението, общо взето, е достатъчно отчайващо, та военните хич нямат право на особени капризи при подбора на и без това недостигащите кандидати. И ето че Поли, под името редник Оливър Пъркс (или редник Пръц, ако питате Страпи), става част от отряда на стария гадняр и на тихия герой сержант Джак Джакръм, където твърде бързо се изяснява, че май не само тя има какво да крие.

Всъщност твърде бързо разбира, че нейният крак далеч не е първият женски, престъпил армейския праг. В момента, в който Страпи внезапно изчезва и отрядът от новобранци трябва да се оправя сам насред бойното поле, много бързо става ясно, че в малката им група почти никой не е този, за когото се представя. Оказва се също така, че много повече женски крака, отколкото Поли си е мислела, са нахлузили военните ботуши и са стъпили на пътеката на войната. Но по-лошото е, че май никой няма представа какво да прави в необичайните обстоятелства. Налага се да импровизират, за да оцелеят.

"Чудовищна команда" всъщност е един своеобразен реверанс на Тери Пратчет към жените и феминизма, към техните уверения, че могат да се справят не по-зле от всеки мъж с онова, което обичаме да наричаме "мъжки работи". И идеята въобще не е да се доказва кой пол е по-добрия, по-умния и по-силния, още по-малко пък по-кръвожадния, макар вампирката Маладикта например да има какво да сподели по въпроса. Целта на Пратчет е да докаже, че личните качества не зависят от пола и че да си добър или лош, е въпрос на характер и личен избор.

И все пак вечната дилема "мъжете или жените" не е основната линия в романа. Основната цел всъщност е да се покаже войната с цялата ѝ уродливост, безсмислие и с цялото зло, което причинява на всички. Горчиво ироничен, Пратчет успява да я покаже по убедителен и безкомпромисен начин, упреквайки човечеството за всички онези неща, с които самó прави живота си по-сложен, по-жесток и по-опасен. Успява и безпогрешно да посочи истинския враг във всяка една война, водена някога някъде, по каквато и да било причина:

"Враговете не бяха мъже или жени, не бяха старците или дори мъртвите. Бяха просто проклети глупаци, във всичките им разновидности. А никой нямаше право да бъде глупав."