Приказка за Анна, Георг и техния Малък принц

"Делото беше във Варна. Протече за около половин час. Два часа по-късно вече имахме син. Официално. Позволиха ни да си го вземем още същия ден. Беше прекрасно. Последва голямо пътуване- от Варна до Видин. В началото му беше малко трудно, но бързо се приспособи. Беше на девет месеца", разказва Анна.

"Нашият татко много пътува. Много му е мъчно за Данте- това е името, което дадохме на нашето момченце. Всеки уикенд си е тук, най-вече да се види него. Всеки ден се чуваме на скайп или по телефон. Данте си го познава и по гласа, и като го види на скайп. Винаги много се вълнува. Още от сутринта, със събуждането се почва с "тата" и докато не го чуе, се "тата" цял ден...", с усмивка признава Анна.

Шарено е семейството на Ани. Ама много шарено! Съпругът й- Георг вон Сперлинг, е роден в Москва. Живял е като дете в Германия. По документи е гражданин на САЩ...

"А по душа е гражданин на Света. Има в него и еврейска кръв, и арменска...", уточнява Ани. И разказва как месеци наред води битки с българската бюрокрация за това как да изписва името си след сключването на брак с Георг. Резултатът е приемлив- според българските закони тя остава с рожденото си име, презиме и фамилия, а с тире добавя фамилията на мъжа си. Да, длъжко за изписване, но поне всичко си е там.

"Е, когато трябва да се попълват документи, ми трябват по два-три реда. Но аз съм си свикнала. Не че когато бях само с българската си фамилия не я грешаха- изписват ме Мирославова например", казва Ани. И като си говорим за бюрокрация и за имена- питам защо Малкият принц носи името на великия италиански писател Данте?

"Когато го осиновихме той се казваше Добри. Но ние много преди да си го вземем бяхме решили, че ще си имаме син на име Данте. Моят съпруг много  харесва Данте Алигиери. И сега си имаме момченце, което се казва Данте Милославов вон Сперлинг", споделя Ани. Българската бюрокрация великодушно й е спестила задължението малкият да носи и презиме. Така че неговото име е малко по-късичко от това на майка му. Но не й е спестила "чакането на опашка" да стане майка.

"За осиновяване във Видин се чака на опашка. Да. На опашка. Чакаш си. Обаждането обаче дойде от Варна", казва Ани, която познава по-добре от адвокат всички детайли, свързани с осиновяванията в България и по света. Защо ли? Време е да споделим още един не толкова обичаен факт- Анна е дъщеря на първата приемна майка във Видин- Цветелина Милославова.

За Ани бебешкото гукане, пелените, нощните бодърствания край бебешко креватче са част от атмосферата на родния й дом, в който живее и сега. И сега в този дом гукат две бебета- Данте, нейният син, и Марко- приемният син на семейството, който е дошъл в техния дом на 5 дни, а сега вече гони проходилката из хола. С нас е и Валя- тя е първото дете, за което семейство Милославови са поели отговорността преди 12 години. Макар по статут и до днес да са нейни приемни родители, думата "приемни" в този дом няма стойност. Валя е просто другата им дъщеря. По-малката. А те са нейните майка и татко. Валя е осмокласничка, знае миналото си и няма никакви притеснения да говори за това. Тя поддържа връзка със своята рождена майка. Но нейният дом е тук- при Ани, Цвети, Юри, Георг, Данте и Марко. Защото е част от едно голямо истинско семейство, в което си има свое лично пространство и свои лични отговорности. Като любимото й куче например.

"Валя сама се грижи за него. Той е нейно куче. Аз имам руска кръв- майка ми е от Украйна, с нея и до сега си говоря на руски. Баща ми е торлак от Стакевци. В нашия дом винаги е имало куче", прибавя своя щрих в пейзажа Юри- домовладиката на тази шумна къща с две бебета, две дъщери, две кучета и съпруга, която е винаги усмихната, но и винаги заета, а той е авторитетният баща и дядо.

"Няма нищо по-хубаво от това на празник на масата да са всички- синът, дъщерите, зетят, внуците. Тогава съм щастлив. Може и нищо да не хапна. Гледам ги. И съм щастлив", лаконичен е Юри. А аз питам какъв е в този шарен дом семейният език?

"Ние с Георг си говорим на английски. Той говори с моите родители на руски. С Валя говори на английски. С Данте говори на смешен и мил българо-английски. Така Данте учи английски, а таткото- български. Защото ще му трябва. През май се местим във Варна. Вече имаме къща там, сега правим ремонти", обяснява през смях Ани и признава, че с любопитство очаква да чуе първите изречения на Данте на какъв език ще бъдат. А аз я връщам едно рамо назад в разговора- като тръгнат към морето, няма ли да липсват на своите във Видин?!

"О, ние ще си ги посещаваме често, често", влиза в разговора майката на Ани- Цветелина Милославова.

Не за първи път Ани ще е инициатор на важни решения в семейството. Цвети признава, че преди години точно Ани е човекът, който първи произнася на глас идеята да помагат на деца в риск. Като малка тя често играе с децата от Социалния дом, който е буквално под прозорците на дома им.

"Един ден поиска да вземем от Дома едно момиченце. Тогава й казах, че като стане на 18 години и докаже, че може да е отговорна и да ми помага, ще помисля за това. Не че много пъти не съм мислила да започна работа в този Дом. Но мъжът ми беше против- "ще се разболееш", казваше, "защото не можеш всички да ги вземеш у дома". Тогава още нямаше тези възможности- за приемна грижа. Когато Ани стана на 18 години, тя ми напомни за обещанието, което съм й дала. Така станахме приемни родители на Валя", спомня си Цвети.

"Ани е в регистъра на осиновителите, защото искат с Георг и второ дете. Ще помагаме, ако ги повикат за второ дете, докато Данте е още малък", обяснява Цвети, а Ани признава, че мисли над варианта и за приемна майка:

"Имаме възможности. Къщата е голяма и подходяща за гледане на деца. Но за сега ми се иска да си се порадвам на Данте. Поне докато стане на възраст за детска градина."

Свои деца, приемни, не е ли трудно, питам. Двете жени се оглеждат усмихнати и Ани отсича:

"Едното на другото не пречи."

Поговорихме си днес, в средата на Светлата седмица, с Анна и нейното голямо семейство. За хубавите събития в живота им. Но те не са подаръци на Съдбата. Жените в този дом са с големи сърца и силни характери. И не се страхуват да говорят за проблемите, през които са минали и минават. Разказват ми за първия рожден ден на Данте, но и за тревогите и нервите, които им струват срещите със Съвета по осиновяване във Видин...  Аз ги слушам и си мисля за измислените вълшебни приказки със задължителен щастлив край и истинската история на семейство Милославови: Анна, нейните родители- Цветелина и Юри, нейната приемна сестра- осмокласничката Валя, синът й Данте, съпругът Георг и едногодишния Марко, който вече почти година е с тях и е толкова обичан, че Юри, на изпроводяк ми казва:

"Мечтая и Марко да стане мой внук. А видя ли и децата на Валя, ще съм спокоен, че моят човешки път е извървян и моята работа съм си я свършил..."